Когато ме няма,

ще обичаш закуските в седем,

и кафето по изгрев.

Когато ме няма,

ще ти липсва кокосa,

ароматът ми на него,

прегръдките.

Когато ме няма,

ще знаеш причините:

за бурите - спорове

допосреднощ.

Когато ме няма,

ще чуваш в тишината,

ще създаваш литература,

ще попълваш празните страници.

Със сълзи.

С треперещи пръсти.

Със заместители.

Със „само ако бях”.

Ще ме целуваш в сънищата,

Ще ме рисуваш със затворени очи,

Ще ме чакаш да оживея от шедьоврите.

Както чаках аз.

Някога преди,

Някога до теб,

някога възможно.

Не сега.

Сега ме няма.

Името ми го има,

Написано

до нечие друго.

             Най-добрата ми приятелка стоеше срещу мен и погледът й беше изпитателно положен върху моя. Зелените й очи ме наблюдаваха, сякаш чакаха да продължа мисълта си и само те единствени бяха огледало да емоциите й. Устните й не отвърнаха нищо в отговор, скулите по лицето й стояха опънати и не позволяваха на мимиките да нарушат хладнокръвието, тялото й стоеше отпуснато и нито едно движение не мина през него. Тя стоеше срещу мен – безгласна, пасивна, почти бездиханна, но очите й я издаваха. Зелените пигменти играеха с медните си нюанси, един след друг, и още малко ми трябваше да се убедя, че палят огън. Очите й – провокиращи, изпитателни, очакващи да започна  дисонантно да тлея въпроси насреща й.

-          Добре, защо се държиш така, като че ли нищо не казах? – попитах без да опитвам да сдържам раздразнението си. Една статуя в разговора беше предостатъчна, много благодаря за втора. – Казах, че от утре се изправям и заставам да краката си здраво, поемам живота в ръцете си, нали това винаги си ме съветвала да правя. Ето, взех решение, не можеш ли поне да се преструваш, че се радваш за мен?

-          Разбира се, че се радвам. – каза тя, почти веднага, след като довърших мисълта си, но толкова тихо, че едва я чух. – Радвам се да чуя вразумяването ти, поне малко от него. Но какво искаш да ти кажа? Защото все още не е „утре” и до „утре” има още двадесет и четири часа, всяка минута от които ще се опита да те разубеди, приласкаващо и омагьосващо, и повярвай ми, накрая ще успее. Винаги успява.

-          Не, не разбираш. – заинатих се насреща й аз. – Казах ти, този път това е финалното ми решение. Няма какво да ме спре. Нито ти с твоите съмнения, нито оставащите часове на деня. Нищо.

-          Нека си говорим отново, когато въпросното утре пристигне. В трезвото ми съзнание е много далечно, докато твоето е потопено в оптимизъм, който ми се струва, че много скоро ще изплува. Знаеш, че те познавам най-добре от всички.

-          Продължавай да говориш така. Уверявам те, че насладата ми утре ще е още по-огромна, когато те опровергая.

-          Виждаш ли? – изсмя се тя на среща ми. – Това ти е грешката, искаш да опровергаеш мнението ми за теб, винаги мнението на света за теб е водещият мотив, а не твоето собствено. Затова си невъзможна и е неспособно да направиш това, което уж убедено казваш. И не си взела никакво решение. „Да вземеш решение” означава да покажеш, че го правиш. Докато не видя резултати от решението ти, няма да окуражавам и дума, която излиза от устата ти, нито пък одобрително ще те потупвам по рамото.

-          Ето, погледни. – разперих ръце, за да й позволя да огледа стаята наоколо. – Багажът ми е стегнат и още утре заминавам при сестра ми в Англия. Обещах й. Документите ми за напускане на тази отвратителна работа са подписани. Смятам да кажа всичко, което ми се е насъбрало на шефката ми. Завърших преди два месеца и е време да търся реализация в чужбина. Започвайки от утре и пристигането ми в Лондон. Оставям всичко тук – развалените връзки с хората, бившите приятели, споровете с родителите. Махам се и започвам на ново. Време е за почивка, да изследвам света и непознатостите му, да се видя в неудобна нова роля, да се отдам на приключения. И мисълта, че утре ще ми подари всичко това, озарява деня ми днес.

-          Май превърна „утре” в нарицателно за мечтание. – поклати глава тя. – Очевидно виждам ентусиазма ти, и ако бях непозната, вероятно вече щях да слушам плановете за бъдещето ти, защото почти ме караш да ти повярвам. Но аз не съм непозната, а ти не си човекът, който твърдиш, че ще бъдеш утре. Всичко онова, което срещаш тук като несправедливост, ще вземеш със себе си и там. Ти бягаш от себе си, от възприемането ти за света, а не просто от едно място. И всъщност няма лошо в това. Лошото идва, когато същите несполуки те дебнат и в Англия, и в Африка, ако искаш и на край света. Навсякъде има некоректни работодатели, малоумни приятели, които избираме за гаджета, проблеми в семейството, проблеми между братя и сестри. Утре се превръща само в мимолетен миг на надежда, краткост, секунда спокойствие, което утре ще ти даде, затова и го окриляваш по такъв начин. Но утре единствено ще продължи живота ти, няма да го започне.

            Сега аз застанах сковано насреща й, а умът ми лека полека избистряше думите й, опитвайки се да ги осмисли и от тази гледна точка. Колебанието, за което тя говореше, започна да се просмуква в мислите ми, и изобщо не го интересуваше, че аз не съм го канила. От себе си ли бягах наистина? И ако бягах тук в познатата среда, какво би станало, ако попадна в съвсем чужда. Щях ли да се изгубя или щях да се намеря? И струваше ли си да поемам този риск?

         Знаех, че тя разбира защо мълча. И вътрешно толкова силно исках пак да й се противопоставя, да й покажа, че изобщо не е била права, но уви, не намерих увереността, която допреди секунди беше прегърнала тялото ми. Уморено седнах на леглото и зачаках думите й.

-   Виждам, че имаш още решения за вземане. – отвърна ми тя и в гласа й четях загриженост. – И предвид разговора ни, се надявам да ги вземеш разумни. Да намериш, каквото и да търсиш. 

          

           

           Сега тя отново стана мен. Изгонила ме, както изгони и надеждите за утре. Ден след ден упорито го правеше, всеки път се стигаше до тук.

          Другата ми половина, уплашената, отлагащата, нерешителната. Онази, която най-много ме нараняваше. А беше мен самата. 

            Изправи се срещу огледалото на стаята си и ме срещна за части от секундата. Погледна ме, този път трезвомислеща. И както винаги – в отражението на огледалото.

         Някой ден щях да я пусна да излезе от рамката, да я оставя да облече мечтите си в действия, да я оставя да говори и да й позволя да завладее света. Думите болят, понякога когато са изречени, но още повече болят, когато всекидневно умират върху устните.

            Някой ден, обещавам й пак.

                         

          

             Глупаците вярват, че има гара-щастие с подарен еднопосочен билет за нея.

            Както когато бях на пет и си мислех, че никога няма да ми мине белега на коляното и че баба нарочно иска да ме накаже, когато налива допълнително кислородна вода. Щипеше и пищях. Май проплаках. После кръвта засъхна, раната изчезна, няма и следа от белега. Явно още тогава съм решила, че съм калена откъм болка.

            Ето, глупачка съм.

            Повече боли, когато ти разбиват сърцето. Най-много боли, когато ти разбиваш сърца. Шумът от строшеното още бучи в главата ми като ехо, като на бис. Сега търся баба за кислородна вода, а шишенцето е празно, по ръбовете хванало плесен. Моля я за лепенки, от онези шарените, детските, с нарисуваните влакчета. Вече знам, че никой не иска да ме наказва. Защо да го прави? Имам си времето, и страдание, прикрепено към него, и дълъг период на имунизация.

            Едва ли някога завършва.

            Когато бях на единадесет получих първата си двойка. По математика. Пък съм си бележкарка. Разочарованието още скърца под чина ми, докато дълбая дупки с пергела, за да изкарам яда си някъде. Където и да е било. По-скоро. Иначе веднага ще ревна пред двадесет и пет човека в клас.

            Все някак, надмогнах омразата си към математиката. Дори си мислих да специализирам в нея, надявайки се да се превърна в критик-анализатор. Е, не можете да ме убедите, че четири + четири прави осем. Прави повече и още как! Слагаш сбор на четворните елементи, веднага след това създават нещо, пък на него му влияят още хиляди неща и най-нагло модифицират осмицата, от вертикала по хоризонтала, и ето! Станала е някакъв си знак за безкрайност..

            Безкрайно се лутам в изключения от правилата.

            Когато бях на петнадесет се влюбих за пръв път. Тогава бях изманипулирана, че съм задръстена и че трябва да си хвана приятел, опа гадже, с което да можем да си празнуваме месечинките и което да ме задържи за малко при себе си, колкото да ме отрака.

            И аз отличничката, момичето на мама и тати, бъдещата лекарка, целомъдрената, възпитаната попадам в капана на клишетата. Идва тоя със широката усмивка, още по-широките гаджеризони, накривозакопчаната униформа, един химикал в джоба и хиляди причини да бъде мразен от учителите. И от мен! Ама си го харесвам, може ли иначе. Предава ми от бунтарщината си, пък аз му предавам девствеността си.

            Вече съм на шестнадесет. Отворена. Ревнива. Истерична. Да не би да го изгубя. В продължение на още две години. Казвам ви – много съм заблудена! При положение, че линията на живота му е отпечатана на моята ръка!

            И пропуших! Още не мога да ги спра.

            От тогава ми е вредният навик.

            Да обичам веднъж, завинаги и безрезервно.

            Не познавам любовта във минало време.

            Но много, често я познавам, чак когато е станало минало.

            И в следващия урок беше така. Когато ръцете ми почнаха да треперят, килограмите ми да спадат, а нещо в гушата да ме стяга, теглих чертата. Пропих се от сълзите му и опиянена тръгнах да търся перфектното в другия.

            Избраният, така го помнеше телефонният ми указател. Всичко, което съм търсила, го диктуваше съвестта ми. Баща ми беше доволен, а майка ми, после си изстрада с мен от прибързаното щастие. Виждах се в неговите очи – докато ми викаше, докато ми обясняваше колко ме обича, докато ме унижаваше и докато ме боготвореше – това бях самата аз, ама в минала година.

            Издигаше ме във висините само за да ме изгори със слънцето.

            Приземих се, псувайки Купидон, ангели и всякакви свръхествествени същества. Нали така започна историята ми с него.

            В четири и половина сутринта, с бутилка малцов алкохол и сериал за вампири.

            Сега това е най-самотното ми време, най-противният алкохол и най-любимото ми предаване. Любимо ли? Исках да кажа омразно, омразно, о-МРАЗ-но.

            О, не.

            Мраз и февруари.

            Февруари, никога не е бил по-дълъг, щом е февруари без теб.

            И последният. С многото имена. Райън Гослинг. Джаред Лето. Целият пакет от дадености.

            Казва ми, че обича и че обича за пръв път. Пазим се от зли очи, пазим тайна. Повтаря ми колко съм красива без грим, колко го вдъхновявам, отваря вратата на колата си и майка му ме обожава. Удобно ми е с него, жена съм почти. Не ми повишава тон, не се бунтува срещу порядъка. Обожава света ми, обожава и мен.

            И аз го обожавам. 

            Ама съм пропуснала да прочета на пакета, етикета с внимание да не пипам, щом ръцете ми са мръсни. Хлапачка съм, отказвам да прочета преди употреба.

            И започват  да ми липсват:

            Среднощните спорове, малките бунтове и големите провокации. Мазохистка съм, искам си белезите и раните от обичане, от малка съм свикнала да ми щипе, за да знам, че се лекувам.

           

            И си заминава последния – посреднощ – разтреперан, сдържан, в най-хубавия си костюм. Взима билета в ръката си. За гара-щастие.

            Аз оставам.

            Малко по-тъжна, малко по-изгубена, малко по-пораснала.

            Живяла няколко живота едновременно и преживяла няколко любовни романа.

           

            За такива момчета се пишат поеми.

            А момичето ги препрочита.

           

            

До късно слушах,

как стъпките ти оглушават тишината на

целия, вчерашен ден.

Чаках

да те срещна в антрето,

ей, така – на разсъмване,

по любимата нощница,

прилежно пазена в скрина

със спомени.

Онази, която обичаше

в два сутринта –

навсякъде,

другаде:

в стаята.

Стига да не беше отгоре ми.

Успах се, проспивайки изгрева.

умаляла да чакам.

Утрото пристигна

към два следобед 

с болка от ляво

и непотърсена вест.

Че те е нямало цялата вечер,

горейки мостове,

строейки стени,

бариери,

прегради.

Отдалечавал си

мен от теб на хиляди километри.

Там, където 

заедно

римува

разделени.