Ще накарам вечността

да се припознае в теб,

лятото да хукне да те гони

и да обръща

всеки свой слънчоглед

нагоре, направо

към теб.

Ще накарам славеите

да запеят през зимата

и зимата да се разтапя

под краката ти,

да се стича надолу

по пътеките,

по които избрахме

да бягаме,

за да настигнем

залезите.

Ще накарам

всеки залез да се гмурва

във водата,

да изплува като изгрев,

да стои на хоризонта

и все да ни чака.

Ще накарам дните

да са дълги,

по-дълги от лятото

и всяко негово обещание.

Ще накарам

невъзможното да се

превърне във възможно,

защото те обичам

нищо, че ще остана

незаслужила

да ми отвърнеш

със същото.

Ела,

хвани ме за ръката,

заведи ме нависоко

в планината,

накарай ме

да те изкача,

да те изкрещя,

да настръхна

от вятъра,

да се превърна

във вятър и

да разхвърля

ударите на сърцето

си по теб,

да задъхам

разредения въздух

по теб,

да се надмогна

и да знам,

че съм заслужила

да съм там

във високото –

нищо, че ще е 

само дотогава,

докато ехото

спре да те връща

към мен

като бумеранг.

Има думи,

които свалям

от закачалките,

неносени са

години време,

без време

нахлузвам ги,

обличам ги

и не ми отиват,

нямат мярка.

Окъсяват ми,

явно

окъснявам им,

защото

ми държат студено,

повече от износени

дрехи.

Твоя

е една от тях.

Така бързахме лятото

да се обичаме.

Състезавахме се

във влюбванията си,

в авантюрите,

губихме себе си,

заприличвахме на другите,

ухажвахме лятото да се пита

колко от него ще остане в нас,

след като лястовиците

излетят?

Октомври е.

Пойните песни се чуват едвам,

и слънцето е забравило

как да ни топли с плам,

и листата падат,

и се лутат,

и застиват

в промеждутък.

Няма спомен от онова,

което беше,

от онези, които бяхме,

преди да станем

и ние есен.

Сега направили сме си дом

един от друг,

а сме тихи като летен бриз,

и скитаме…

така скитаме,

сред себе си,

сред другия,

че неизбежно ще се срутим

още след първата буря.

Ти си вик,

раздиращ дванадесет и половина,

вик-заблуда сутрин ли е,

вечер ли, то времето спира,

когато те има.

Гърбът ти извива се

като върба

между дланите

на ръцете ми

и шиба

пръстите ми,

шиба кожата

до нозете ми,

хем си фина фиданка,

хем непоклатима,

непоколебима.

Свалям презрамка

по презрамка

и рискувам

да те изрисувам

с устните си

между устните ти.

Не стига ми –

опияняваш ме,

заливат ме,

парфюмите.

Страстта ти - 

разклатѝ

всичко

в мен до основи,

накара

езикът ми

да трепери, да се моли,

да търся екстаза

вместо вечери

и не пропусна,

да пропуснеш

всичките ми бариери.

Вече е шест и половина,

че е сутрин съм наясно,

само че леглото е тясно,

макар, че вече е празно,

и не побира

всичките парчета,

на които разпиля

душата ми.

За вечер.

Не те обичам вече,

отдавна не обичам

и съм те изтрила

от тефтерите с номера

и съм те лишила

от присъствие в албумите,

не задавам за теб въпроси,

не питам никого с кого си,

и честно

времето помага ми,

защото заличава ни –

и спомен по спомен

пропукват се,

и не помня

коя наричаше нашата песен,

нито защо се разделихме

през онази есен,

и знам,

че ми отне време,

дълго време,

да излекувам

сърцето си от тебе.

Та, не те обичам вече,

отдавна не обичам,

единствено понякога,

когато гледам небето,

заклевам се,

че то прихваща

същото синьо

като очите ти.

А моите затварям ги.

Издишам и –

не,

не те обичам вече. 

Познавам септември

по прегърбените

скелети на слънчогледите,

които някога,

неотдавна

цъфтяха в слънчево

щастие.

Сега бездиханно стърчат

и злополучно

връщат

призрака на лято,

което живееше

само за нас.

Есента се е шмугнала нощеска между колебливите дни на септември и се е свила на кравай пред прага на вратата ми. Клоните ѝ тракат по капандурите, а тя се вие между тесните им улеи. Оповестява ми, че е пристигнала. Призори с първия хлад на вятъра. И започва да разхвърля листата си – закача ги по прозорците, изсмуква зеленината от краищата им, в безпощадното си желание да унищожи в тях всяко последно напомняне на отминалото лято.

            В безпощадното си желание да унищожи всяко последно напомняне на теб.

            Отварям вратата и пред очите ми се редуват сезоните. Затварям ги и зад тях вече се редуват хора и разказите на излетелите и закъснелите прелетни птици. Една прекършена мисъл на непостигнато щастие засяда в ума ми. Улавям я. И аз ли лекувам нея, или тя лекува наивността ми, когато ми подсказва, че щом сезоните се връщат, хората вероятно също го правят. Та нали сме природа.

            Представям си какъв ли би бил, ако някога престъпиш пак прага ми. Ако някога пак съдбата ни срещне, събере обещанията ни заедно с променените ни сърца. Ще остане ли любовта същата?

            Студът се усилва сякаш иска да изпревари отговорите на сърцето ми.

            Вероятно иска да довее категоричното напомняне, че винаги ще се връща, за да ни превръща в празни надежди. Вдишвам дълбоко тъмната утрин и с тях поглъщам спомена на онези дни, които ухаеха на прясно окосената трева и росна лавандула. Онези дни, които ухаеха на теб. Онези дни, в които сглобявахме нас. Преди да рухнем като пясъчник.

            Разтресвам главата си.

            Ароматите на пукащите дърва в огъня, ябълковите сайдери и антиварните книги нахлуват в ноздрите ми и заповядват да изместят всичко предишно. Кимвам някак на себе си, обгръщам се в ръце и в желание да усмиря треперещото си тяло. Тези малки забележки ми подсказват, че вероятно преди да настъпи навън, есента е настъпила първо в душата ми.

            Съгласявам ѝ се. Време е за малко есен.

            Тя ще поправи хаоса от летния делириум.

            И тя нахлува отвътре навън. Закача умореното си слънце на ниските облаци, опиянява небето в сива меланхолия и профучава през всяка горска пътека. Измества жълтото на лятото и то вече не идва ни от слънцето, ни от нагорещения пясък. Жълтото е вече чисто злато.

            Усмихвам се.

            Предполагам в това има смисъл.

            Красотата на преходните моменти.

            Нашата вярна константа, независимо, че всичко се сменя.

Значи

чудя се само

как така забравяте хора,

с които сте делили сто години

от живота си,

с които сте се обичали,

до задух сте тичали,

и сте будували до 06:30 сутринта,

чудя се как забравяте хора,

с които сте се укривали,

и споделяния в тихото сте имали,

на чието рамо сте плакали,

ама толкова,

че океани сте събирали

в ключицата им,

онези, с които сте пораснали,

сте пушили първите си цигари,

скрити зад

къщата на припека,

онези, с които сте раздирали

нощта със смехове,

сте пили до безпорядък,

сте крали от

съседни дворове -

вино, конфети и балони,

само да ги изгърмите,

докато сте празнували година

след нова година,

в мечти

за едно

по-добро

заедно, 

как забравяте хора, питам

и заявявате, че една - две години в

неразговори,

изтриват разговори до среднощ

на цял предишен живот,

как се обръщате към тях, с това,

че думите им нямат вече място,

ръката им не тежи на място,

и им забранявате изобщо

да питат неудобните за вас.

Въпроси, де,

които

те самите са ви учили да задавате.

Моля ви, не ми отговаряйте.

Престорете се, че всичко

наше

никога

не е било.

Че е нищо.

(Какво е някакъв половин живот).

Тази вечер

ще остане завинаги твоя.

Ще ухае на просеко,

изгорял восък от

плодови свещи,

пуретен тютюн

и престъпени граници.

Ще остане вечерта

със захвърлената романтика

по пода

и пресушена невинност.

Ще ти наливам доброволно.

Ще разливам безподобно –

и ще пълня чаша след чаша,

докато изпълня целия

път от устните до сърцето ти.

Тази вечер

ще се настаня точно там

и ще повярвам, че

ще остана завинаги твоя.

Докато сутрешната роса

не закапе през отворения прозорец,

не се изтърколи по миглите ми

и не отмие една по една

фантазиите

и картините

зад заслепените ми очи.

Ще те хвана в една толкова

дъждовна събота, колкото

и ще да е объркана, че не е неделя,

и ще я напълним цялата

със сладко от череши.

Ще си подаваме лъжица по лъжица,

и ще капем, и ще цапаме, и ще облизваме –

пръсти след пръсти до пределите на апетита.

Понякога ще ни сладнее по небцето,

ще нагарча от прекаляване, 

ще предрасква,

ще пари от насита,

ще боли от пренасита,

и ще спираме,

и ще забързваме,

и ще спираме,

за да забързваме.

Избързах май…

Дано все пак успя да разбереш,

че отдавна не говоря за черешите.

Черешите бяха само повод,

любовта е тази, която прави

сладкото и превръща 

всяка събота 

в лято. 

Искам да пристигнеш вкъщи

като дъждовете на юни –

някак ненужен,

уж непотребен,

неприличен,

небрежен.

Искам да влезеш с влажна коса,

полепнали дрехи,

половинчата усмивка

и да оставиш мокри стъпки

по пода, който току-що изчистих.

Искам да ме лъжеш, че си за малко,

да ме заблуждаваш, че ще си отидеш

със сезона, че ще ме оставиш луда и пияна.

Искам да се настаниш удобно на дивана,

докато дъждът навън е вече буря –

и да вървиш, и да гърмиш, и да беснееш

право към сърцето ми.

Остани на дивана – да те гледам

в неверие,

в някаква крайна почуда,

да си мисля, защо изобщо на душата ми

е нужно

такъв тип наводнение.

Дай ми минута, само минута,

за да грабна чадъра от коридора,

и после теб за ръката

и да те изведа навън –

ей точно там в средата

под дъждовните, начервени вишни.

Да ги оставим да капят по нас,

да правят ликьор в душите ни,

и да сладеят, и да се слеят

горчилка с горчилка

в телата ни.

Целувай ме.

Тук под дъжда, разцелувай ме.

И оставяй ме,

моля те, оставяй ме

за първи път да си мисля

как има и такива летни бури,

от които не можеш да се скриеш

с чадър.