Книга: Илумине
Автор: Ейми Кауфман и Джей
Кристоф
Издадена: 2016 г.
Жанр: антиутопия, young-adult
Оценка: ★★★★★
„Колко
човека са обикнали само за да изгубят любимия?
Колко са безбройните
погубени надежди?
Защо
изпитвам такова влечение към това човешко същество?
Иска ми се
да й кажа, че съжалявам, иска ми се да взема чашата от ръцете й.
Мечтая за
неща, които никога няма да мога да имам, с което – струва ми се –
се
доближавам до тях повече от всякога.
И все пак
съм на милиард светлинни години.”
♥
Много добре
си спомням последния път, в който изпитах такова вълнение от книга. Беше
декември, 2013-та, когато разлиствах страниците на „Крадецът на книги”. Без
спирка – до късните часове до полунощ, до ранните след полунощ, обвинявайки се,
че книгата ще свърши твърде бързо, че не е това замисълът, че трябва да
престана. Ама на всички ни е познато онова напористо чувство, когато в ръцете
ти е божествено добра книга, а ти си просто някакъв си човечец, който няма
силата да се съпротивлява. Затова три часа след прочита на най-доброто
литературно четиво от три години насам, съм в дълбок книжен махмурлук, а единствено онези от вас, прочели книгата, могат
да ме разберат защо и заради какво говоря така.
„Илумине” е
различна история. Уникална по рода си антиутопия, която те засмуква в
интергалактическо приключение, заитригува те с реалността си и те прави част от
междузвездните схватки и космическите истории за принадлежност, оцеляване и
любов. Всичко в книгата е ново, обрисуваният свят неподражаем, начинът на
писане иноваторски. Толкова е първа, че те кара да се чувстваш част от нещо
специално, нещо, което е още неизпитано, непознато и не ти дава мира да се
ровиш из страниците му, докато не си визуализираш и най-малкия детайл, докато
не разбереш всяко парче от пъзела, който е „Илумине”. Такъв шедьовър е, че на
няколко пъти се връщах и препрочитах, защото така се прави, когато книгата е
по-умна от теб самия като читател. :D Бих я прочела непосредствено втори път, защото
съм сигурна, че ще осмисля под съвсем нов ъгъл съдържанието й.
„Имаш ме. Докато последната звезда в
галактиката изгори.”
„Тя е катализатор. Тя е хаос. Мога да
видя защо я обича.”
♥
Най-любимото
нещо в книгата е интерактивният начин, по който е написана. Под формата на
хакнати документи, наблюдавани чатове, рапорти, интервюта, доклади – съобразено
е всичко, от логото, датата, баровете на документите, до „избухващите”,
откъснати изречения, през погледа на КАЗИМ, по време на битките. Създава ти
вълнение, подтиквате да въртиш книгата наляво и надясно, ставаш част от
повествованието. Красива е външно,
красива е вътрешно, красиви са plot twist-oвете, идеите, подредбата, героите.
О, героите.
Езра ♥. И това бях позабравила – какво е да се
влюбиш толкова силно в герой и болезнено да се страхуваш, че може да му се
случи нещо. Обожавам колко красиво пораства от момче в мъж, обожавам, че се
хванах няколко пъти да се смея на изцепките му, обожавам, че ме побиват тръпки,
когато е на мисията. Нямам търпение за още от него.
♥
„Заслужаваш
всяка звезда в галактиката да бъде поставена в краката ти, а хиляда диаманти в
косите ти. Заслужаваш някой, който ще иска да бяга толкова бързо и толкова
надалече с теб, колкото искаш ти. Някой който ще задържи ръката ти, а не да
задържи бъдещето ти.”
Динамиката е неподражаема в тази история – случва се нещо,
след него непосредствено второ, предизвикващо трето и така нататък, така
нататък, че нямам и бегла представа какво са ни подготвили авторите в
продължението. Искам още будни нощи, в които слънцето да ме приспива, а луната
разсънва, когато в ръцете ми е история като тази. Искам да е октомври, не може
ли?
Ако още не сте я прочели – не губете време. Перфектната книга
за всеки книголюбител – има си от всичко, че даже и в премното и ще ви залее с
огромни порции от великолепието си.
"Вселената не ти дължи нищо. Вече ти е
дала всичко в крайна сметка.
Била е
тук далеч преди теб и ще продължи да бъде след теб.
Единственият начин да оставиш спомен е да
направиш нещо,
което заслужава да бъде запомнено."
♥
