Есента се е шмугнала нощеска между колебливите дни на септември и се е свила на кравай пред прага на вратата ми. Клоните ѝ тракат по капандурите, а тя се вие между тесните им улеи. Оповестява ми, че е пристигнала. Призори с първия хлад на вятъра. И започва да разхвърля листата си – закача ги по прозорците, изсмуква зеленината от краищата им, в безпощадното си желание да унищожи в тях всяко последно напомняне на отминалото лято.

            В безпощадното си желание да унищожи всяко последно напомняне на теб.

            Отварям вратата и пред очите ми се редуват сезоните. Затварям ги и зад тях вече се редуват хора и разказите на излетелите и закъснелите прелетни птици. Една прекършена мисъл на непостигнато щастие засяда в ума ми. Улавям я. И аз ли лекувам нея, или тя лекува наивността ми, когато ми подсказва, че щом сезоните се връщат, хората вероятно също го правят. Та нали сме природа.

            Представям си какъв ли би бил, ако някога престъпиш пак прага ми. Ако някога пак съдбата ни срещне, събере обещанията ни заедно с променените ни сърца. Ще остане ли любовта същата?

            Студът се усилва сякаш иска да изпревари отговорите на сърцето ми.

            Вероятно иска да довее категоричното напомняне, че винаги ще се връща, за да ни превръща в празни надежди. Вдишвам дълбоко тъмната утрин и с тях поглъщам спомена на онези дни, които ухаеха на прясно окосената трева и росна лавандула. Онези дни, които ухаеха на теб. Онези дни, в които сглобявахме нас. Преди да рухнем като пясъчник.

            Разтресвам главата си.

            Ароматите на пукащите дърва в огъня, ябълковите сайдери и антиварните книги нахлуват в ноздрите ми и заповядват да изместят всичко предишно. Кимвам някак на себе си, обгръщам се в ръце и в желание да усмиря треперещото си тяло. Тези малки забележки ми подсказват, че вероятно преди да настъпи навън, есента е настъпила първо в душата ми.

            Съгласявам ѝ се. Време е за малко есен.

            Тя ще поправи хаоса от летния делириум.

            И тя нахлува отвътре навън. Закача умореното си слънце на ниските облаци, опиянява небето в сива меланхолия и профучава през всяка горска пътека. Измества жълтото на лятото и то вече не идва ни от слънцето, ни от нагорещения пясък. Жълтото е вече чисто злато.

            Усмихвам се.

            Предполагам в това има смисъл.

            Красотата на преходните моменти.

            Нашата вярна константа, независимо, че всичко се сменя.

Навремето, казваше баба, било е друго. И денят е започвал от рано, и Земята се пробуждала по-чиста. Отвън герана е разбуждал с ледените си води и пременял баба в най-чудната мома на селото. Бузите ѝ, алени от забързване, устните ѝ – оцветени от череши. Тъй нежно е пристъпвала с новите си цървули, че почти се е носила по росните треви и калдъръмените пътища. Все подире ѝ се обръщали – и дечурлигата да гледат, и момите да обсъждат, и момците да подсвиркват. Не се е свеняла, признаваше баба, а най-саркастично е отмятала погледи и предавала укори. После се подхилвала под забрадката и се пръскала с водата от менците, докато се завръщала. Гощавала се с нещо диворастящо, някоя комшийска къпина, или саморасъл лук, и все тъй забързано и с наслада се носила из селски улици. Поздравяла, казва. И помагала на по-старите, че нали все натам отивали сме. Обичала работата. И да язди коне като дивачка, и да се къпе под водопади, и да плете панери от шумата на царевици. Ама най-много обичала пръстта. Дорде е всичко пръст, дето дава и взима животи.  

Пък вечер, по пладне, заделяла най-хубавата си фуста, най-цветния сукман и най-цъфналата китка, да си я положи в косите. Нарочно разхлабвала забрадката, признаваше ми, па малко да я задирят момците. Да има кого да я заговаря, да имат за какво да говорят. И хуквала с ритъм и песен на уста да води хоро след хоро на мегдана. Докато лятото бавно превръщало се златен руен, докато въртял се заник след заник, месец след месец.

И ей тогава, на ъгъла на заревия месец, кога изпращала най-сетне лятото с последното хоро, ръката ѝ хванал най-напетия момък, да води хорото. А баба, разказваше, каква жар се понесла по тялото ѝ, дотам, че станала цялата жълточервена. И хич не било от умората, нито от това, че някой се осмелил да подхване хорото на неопитомената мома на селото. Ми друго беше навремето, казваше баба. Разгъдилка те под стомаха и отърване няма. И на хорото се предаваш, и на мъжа дето иска да те води.

Сетне, на зима, собата гощава вече двама, а след година, трима, па четирима. И неусетно, както е било тихо на двора, зимите стават най-шумни и най-топлите сезони. Вътре на пода, разказват се приказки – за чудновати земи, за войни, за невиждани животни и един баща раздипля целия свят в нозете на малките човечета. Една мома е вече станала майка, и съпруга, и съкъщница и домакиня. И обича живота си, и децата си и туй, че най-вече е оставила следа от себе си в някой друг.

Пък годините нека минават.

Нали има кой да ги пълни с такава чиста любов.

И все така ми разказваше баба, а аз все така слушах. За едни времена, в които любовта е била по-упорита. И е била по-издръжлива от времето.

Цял живот съм търсила някого,

с когото да изследвам света,

ама този малкия, заключен в

две междуселски табели.

На разсъмване –

от песните на синигерите,

докато слънцето наднича

от пердетата и ни кани

да бягаме боси из росната трева,

да пълним менци с изворна вода,

да крещим „добро утро“ на съседите

- право през оградите,

да се надбягваме до селското магазинче,

и млекаря, и мелничаря, и гъбаря,

и да стигнем чак до табелата,

където започват полетата с рапица.

Да се нагълтаме с тичинки,

и да се смеем, потънали в жълто,

сред стари работници и млади позьори

из стръковете.

Подир обед да се приберем

да откъснем домат право от слънцето

и гладно да пием, и да солим

и потта, и младостта, и умората.

Да се поцелуваме малко,

да си покрещим, ама само заради ракията,

да се лютим на кучката със запретнатите

си кученца,

да се вайкаме на тишината,

на градината, на припека

и на нас двамината.

Да оставим дрямка на верандата си,

а виковете на съседските деца да ни разсънят,

и мухите, и те да ни разбудят,

и с наближаване на заника,

да оставим душата си

в работа из градинката.

Все това съм искала.

Някой, с когото да живея спокойно,

по селски,

с дворче, хамак и декар,

декар и малко щастие.

Всъщност знам, че малко щастие няма,

нито пък вечно лято

и че покривите се рушат,

и Земята не винаги ражда –

но така си ги представям мечтите,

хванали са ми сърцето в примка

и плетат, и плетат любови,

към един човек, който прави дом

от любовта и ръцете си.

Опора са страните му.

Подслон е обичането.

И верандата е винаги е чиста,

мирише на мащерка

и посреща,

и изпраща слънцето.

Редом един

любим.

Свещите догарят.

Бельото пада по пода.

Чашите с вино се повтарят

и с устни подаваш ми ягода.

Десертът се вкусва,

алкохолът отпуска

и ни идва да затанцуваме

блус на изтъркана песен.

Пеем куплетите,

крещят от червена романтика,

и смеем се на сюжетите,

с които фантазираме си бъдеще.

Бъде-

ще.

Ще-

бъде.

Не защото е февруари

или защото из розите,

скрил си обещания.

А защото без значение датата,

календарите,

времето,

всъщност най-големите клишета

ни учат как да обичаме.

Тя изведнъж си замина.

Блъсна вратата в един и петнадесет

и остави следа от парфюма след себе си.

Напои във въздуха тежестта от

увисналото довиждане.

Останало неизказано

в неподготвеността ми

да гледам как си отива.

Как я губя.

Как ме разбива.

И вече не броя годините,

в които нея просто я няма,

не броя и пътите, в които

сънувам как се връща в стаята.

Непреброими са.

Нещата,

които имам да ѝ казвам.

Да разказвам.

Непреброими са писмата,

които написах на хартия,

скрити в килера със спомени.

И надеждите,

които обещах да не надявам.

Най-непреброими са мечтите

за онова, което можехме да имаме.

Само ако бравата

беше заяла.

Неутолими

са липсите.

Ще си замина с тях.

Ако някога,

някакси,

на пук на мен самия –

не открехна вратата и не

не достигнат до нея.

Ако някога,

започна отново да броя

писмата за годините щастие.

Ако някога,

се изкуша да ѝ ги дам.

Дотогава

да забравя за мен,

както аз

съм забравил

за нея.

Отвъд искрящите светлини на висящите полилеи, покрай завистливите дами с почти настървен блясък в очите, скрил хилядите им недостойни усмивки, и точно след мъжа, който им се кикотеше с червендалестото си лице, стоеше фина млада дама, която държеше чаша просеко в лявата си ръка. Тя стоеше до балкона на скъпото имение и смело отпиваше от питието си. Един от сервитьорите по-рано ѝ беше препоръчал да дегустира колекцията от стари и доста скъпи вина. Но за нея това не означаваше нищо. Не ѝ даваше нищо. Просекото беше ароматно, а тук до балкона беше тихо.

Тя огледа залата придирчиво и се зачуди дали срещата ѝ щеше да се опита отново да ѝ досажда. По-рано през седмицата, когато младата ѝ, бъбрива колежка, беше разбрала, че ще посреща Нова година сама, беше настояла да ѝ организира сляпа среща с напълно непознат. Разбира се, тя се беше оказала тотален провал, затова и сега, в последния час преди полунощ, тя горчиво съжаляваше, че беше склонила да я убедят в подобно безумие. От този тип, които тя не предприемаше, защото знаеше колко рядко се случваше някой истински да я впечатли. Надсмя се на наивността си и пресуши чашата си. Тъкмо реши, че е време да приключи вечерта, когато към нея се приближи висок чернокос мъж в класически черен смокинг. Пренебрегваше правилото да не задържа погледа си върху непознати, когато непознатите го правиха първи и идваха към нея с целеустремена крачка и две чаши просеко.

- Здравей. – усмихна ѝ се той и тя забеляза очарователна трапчинка на дясната му буза. 

- Познаваме ли се? – предпазливо попита тя, въпреки че какъвто физиономист беше, нямаше шанс да забрави някой, с когото е прекарала повече от десет минути в активен разговор.

- Цък. – лаконично започна той и допълни, подавайки ѝ едната чаша с просеко. – Ако, разбира се, не броим това, че те наблюдавам как стоиш сама в последния половин час, разглеждайки залата, и уверено твърдя, че научих това-онова за теб.

Какво беше казала за лесното впечатляване по-рано? Връщаше си го. Току-що някой – привидно любопитен, интелигентен и видно, твърде видно привлекателен – беше успял да грабне интереса ѝ.

- Нека да чуем. – подкани го тя и взе чашата, която ѝ подаде. Беше номер пореден.

- Обичаш просеко. – започна непознатият, а тя завъртя очи в отегчение. Той се засмя и продължи. – Трябваше да започна на сигурно. Та, обичаш просеко и това да останеш сама, пред това да споделяш времето си с неприятна компания. Не понасяш хората на това събитие, но обожаваш да ги наблюдаваш и да се чудиш колко още могат да ти се покатерят на нервите. Предизвикваш – и тях, и себе си. А погледът ти, нажежен и издайнически, – той ѝ кимна – сам стопява ледовете на красотата ти.

Той изнесе напред чашата си за наздравица, а тя я прие с впечатлен израз на лицето си. Е, със сигурност беше познал, но пък едва ли беше трудно да се разчете безизразното лице на жена, която прекарваше последния час нас годината в собствената си компания. И въпреки това, беше добър. Изказът му беше добър. Маниерът. Парфюмът.

- Психолог? – повдигна вежди въпросително, но той поклати глава. – Експерт по езика на тялото? – той завъртя дясната си длан в жест „горе-долу“. – Бизнес коуч?

- Бинго. – непознатият се усмихна широко, разкривайки подредени зъби и нейните разхвърляни мисли. – Справи се добре.

- О, бих казала, че съм се изложила. Трябваше с това да започна. Та, какъв друг може да си, в зала пълна с бизнес снобари. Може би половината от тук имат нужда от терапия.

- Само че не го наричаме терапия. – поправи я той, отпивайки от просекото си. – Ммм, твърде е сладко за вкуса ми.

- Произведение на изкуството. – лаконично го поправи тя и отпи. – В него се борят и мекотата, и режещата свежест, и ароматите за надмощие. А издигащите се балончета – тя повдигна чашата и се вгледа в нея – възхитителни за сетивата, но траят секунди. Също като щастието, не мислиш ли?

Той замълча и задържа погледа си върху нея – настойчиво. Вперил поглед в очите ѝ, отпи бавна глътка от просекото и нареди на непцето си да усети думите ѝ една по една. Този път беше по- различно. Думите ѝ му добавяха привкус. Тя добавяше. Нещо в нея му подейства.

- Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е изгубена... – прошепна той, по-скоро на себе си. – Мога ли да те поканя на танц? 

- Уви, не танцувам. – засмя се звънко тя и поклати глава. – Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е спечелена.

Двамата се засмяха.

- Е, непознатѝ, защо празнуваш сам? 

- Може би е редно да кажа, че работя, за да не ме помислиш за част от групата на всички тези снобари, които толкова не харесваш. – смигна ѝ той. – И ще го направя, без да лъжа и да лицемернича. Не понасям тези хора.

- Но разчиташ на света, който основават.

- Той ме поддържа.

- Просто едни парадокси. – замислено отвърна тя и отпи от просекото си.

Той последва жеста ѝ, докато мълчанието продължи да изпълва пространството по между им. Не беше принудено, нито неудобно. Очите ѝ отпиваха от питието и от погледа му. След малко той вирна брадичката си към нея и поканително я попита:

- Искаш ли да излезем отвън.

Тя кимна с половинчата усмивка и видя как той грабна бутилката просеко от най-близката коктейлна маса. Засмя се, уви се плътно в шала си и точно, когато се завъртя на пръсти,усети как ръката му се плъзна по сатенената материя на роклята ѝ. В мястото между талията ѝ ханша ѝ. Не беше студът това, което я накара да потрепери.

Той я съпроводи към балкона и двамата вдишаха декемврийския въздух, наситен с аромат на борови иглички и предопределеност. Облегнаха се на железния викториански парапет и загледаха напред в нощното небе. От тук, през деня спокойно можеха да се видят лозята, които раждаха плод през лятото и високите планини вляво от тях. Сега нощта беше тиха, тъмна и носеше някаква тайственост.

- Е, страннице, новогодишната вечер е. Имаш ли списък с резолюции? – попита я той, доливайки просеко в чашите им, оставяйки бутилката на малката маса.

- Само една – да правя неща, от които се страхувам. – тя отпи и се поправи. – Да правя нещо, което ме плаши.

- Изглеждаш интелигентно и обрано. Така сякаш се познаваш достатъчно. Сигурно знаеш кое е нещото, което най-много те плаши и което искаш да коригираш в себе си.

- Разбира се. Повече ми се иска да си позволявам да чувствам, да бъда не само впечатлявана, но и впечатлена. И да мога да задържам – и чувството, и човека, и себе си в такава светлина.

- Кога за последно се почувства така? – попита я той, но не отделяше погледа си от нейния.

- Преди секунди. – предизвикателно задържа погледа му. – В момента. 

Непознатият отклони погледа си от нейния, за да се засмее тихо и да повдигне главата си. Пресуши просекото си и остави чашата си, където остави бутилката преди малко. Приближи се към нея и нежно ѝ отне чашата. Направи още една крачка и сега тя беше принудена да повдигне главата си, за да не наруши контакта си с него.

Дишането ѝ се накъса. Сякаш с приближаването си, той отнемаше от кислорода пред нея. Тя облиза устните си, а очите му се изместиха от очите ѝ, към устните ѝ, към езика ѝ и той въздъхна. Едвам удържайки контрола си, нежно постави ръка на тила ѝ и сега разстоянието по между им беше толкова миниатюрно, че носовете им почти се докосваха.Тя притвори очите си и постави ръце на гърдите му. Под досегът ѝ усети твърдостта на мъжеството ѝ и нещо в нея се пречупи. Нещо голямо, нещо огромно. Нещо толкова бегло познато, че почти не помнеше дали ѝ се беше случвало.

Не вярваше в любовта от пръв поглед, нито в страстта от пръв поглед.

Не вярваше изобщо в съвсем първите романтични неща, между съвсем непознати.

Но това, в което вярваше, в момента потъваше в нечовешкото желание да вкуса устните му.

Тя се предаде на инстинкта си и го целуна. Простена в устните му, отпивайки аромата на прощалното просеко. Той плъзна ръцете си от тила ѝ до врата ѝ и нежно го стисна. Хищникът, който се оформяше в гърдите ѝ почти изплака от дразнението, и я накара да превърне бавната, колеблива целувка в продължителна и дълбока. Не беше целувана така. Не помнеше да ѝ е парело под досега на някой друг преди. Всъщност се чувстваше съвсем неопитна, недокосвана. 

Сякаш новогодишната ѝ резолюция вече ѝ се случваше.

Непознатият повдигна брадичката ѝ, завъртя я към стената и опря тялото ѝ в нея. Направи пътека от яростни целувки по врата ѝ, стисна гърдите ѝ и се приближи толкова плътно в нея, че тя усети ерекцията му. Някъде долу, под тях, всички онези посредствени хора се подготвяха да броят последните секунди на годината, докато тя броеше последният път, в който притежаваше тази първа емоция за себе си. Някъде долу, скучната ѝ среща вероятно все още търсеше начин да достигне до нея, докато тя се чудеше дали може да достигне кулминацията само от нечие докосване.

И точно когато се замисли докъде можеше да му позволи да стигне на този тесен балкон, в това великолепно имение, някъде отблизо и в същото време далече, някакви хора започнаха да отброяват. 

Десет...

Девет...

Осем...

На едно заваляха фойерверки във въздуха и пръснаха светлина наоколо. Двамата бавно прекъснаха целувката без да се отръпват един от друг. Някакви хора се приближаваха към вратата на балкона. Непознатият я взе в ръцете си и я прегърна плътно, измествайки с нежност следите от възбудата. Учудващо комфортно. В ръцете на непознатия. Така се чувстваше в първите секунди на новата година. 

- Честита нова година. – наклони се той към нея и ѝ подшушна. – Знаеш ли, все още не знам името ти?

- Тереза. – подшушна му тя обратно. – А твоето?

- Павел. 

- Честита нова година, Павел. Ще споделиш ли твоята новогодишна резолюция?

Павел се поколеба и на нея не ѝ се стори, когато нещо в тялото му помръкна. Сякаш се промени.

- Да успея да се докажа в Щатите.

Тереза почти ахна, когато си даде ясна представа, че този човек беше дошъл изневиделица и също толкова бързо щеше да си тръгне. 

- Заминаваш скоро? 

- След три часа. – кимна той. – Нает съм на работа в една корпорация. Всъщност изпълнителният ѝ директор е някъде тук в залата.

Нежеланието ѝ да продължи разговора може би си пролича, когато тя се отръпна от него. Разочарорванието беше по-голямо отколкото бе очаквала. Най-бързо сбъдналото се и провалило се новогодишно желание беше нейното. Заживяло в най-краткото време между две съседни години.

- Надявам се да успееш да изпълниш резолюцията си. – Павел сякаш беше прочел мислите ѝ. –  Със сигурност...

- Не завършвай с това, че го заслужавам. – довърши тя вместо него. – Е, благодаря ти. За това, че преобърна преживяванията ми тази новогодишна вечер. 

Шумотевицата от хора и наздравици около тях се усилваше и цялата топлина на вечерта отиваше по дяволите. Студът се просмукваше през кашмирения ѝ шал, а балончетата, които я пазеха вече се бяха спукали.

- Съжалявам. – отвърна Павел и кимна. – Може би догодина, когато се върна...

- В резолюциите ми не е да вярвам на „може би“. Не се притеснявай. – прекъсна го тя, грабвайки бутилката с просеко. – Такъв е вкусът на насладата от живота. Възхитителен за сетивата, но трае секунди. Също като щастието, не мислиш ли?

Усмивката му беше последното нещо, което той видя, преди тя да му обърне гръб и сатенът да затанцува по извивките на тялото ѝ.

Списъкът с гости.

Щеше да го провери, когато догодина се върнеше на същото място.

Дотогава имаше просеко.