топли вдишвания,

издишвания,

които оставям по прозореца

в ранна февруарска сутрин.

Замъгляваш ме

и моля се

за няколко часа

преди зазоряване

да те издишам

и веднъж за винаги

да те изкарам от дробовете си.

Без да рисувам сърца по прозореца.

            Светлините на бара се блъскаха по същия начин, по който във вените ѝ се преплитаха емоциите. Едната срещаше другата в същинска какофония. Тъгата потъваше в страх, а страхът се превръщаше в кълбо ярост. Не ѝ беше за първи път. Само за първи път се убеждаваше, че тук – в един и петнадесет, на високия стол, в ъгъла на маслинката ѝ от мартини, под луминисцента и възбудените погледи на мъжете, тя трябваше да зароди края.

            Един от тези погледи пиеше от нея по-жадно отколкото тя повдигаше чашата си.

***

Тя беше влязла малко след полунощ и ако не беше фалшивата вулгарност на походката ѝ, на дрехите ѝ, на грима ѝ, нямаше дори да я забележа. Все пак досега се бях запознал с безсрамно много от тях, че да познава клишето. По скъпите дрехи, тежките парфюми, неприличните погледи. Погледи, в които твърде често прозираше ясната следа на елементарната обреченост.

            Нейният не беше такъв.

            Въпреки че трябваше да ѝ признае.

Добре се беше постарала да се скрие зад изкуствените си мигли.

            Не ме разбирайте погрешно, опитът ѝ да блесне далеч не беше за подценяване. Виждаше се по мъжете, които я дебнеха. Хищнически и отдалеч. Всеки в очакване някой друг да започне борбата за плячката. Предпазливостта им беше от това, че усещаха разликата, нищо, че не разбираха.

          Че в погледа ѝ, царува някакво вълнуващо, по детски чисто и нестихващо любопитство, което я караше да изглежда различна и неповторима.

            Разрушима.

           И когато тя вдигна чаша, когато и последната глътка мартини се спусна по езика ѝ, ме обзе такова желание да го наблюдавам отблизо как се върти в устата ѝ и образува думи на обяснение, че не се сдържах и тръгнах.

            Във въздуха размахах ръката си и щракнах с пръсти на бармана, докато сочих нея. Не бях за първи път тук, за да се притеснявам, че младото момче би ме пропуснало. Не бях за първи път тук, за да се притеснявам, че всички биха ме пропуснали. Сега те следяха мен.

            Едва когато поставих чашата си с дванадесетгодишно уиски на плота пред нея, непознатата ми обърна внимание. В очите ѝ прибегна някакво смущение, но тя бързо се окопити. Позволи си да го удави в усмивката си. Нещо в ляво в гърдите ми изскърца, когато го направи. Та тя направо извика слънцето на лицето си.

            С което извика и отчаяната нужда да разбера защо е на толкова мрачно място.

            Барманът сервира нова висока чаша пред нея.

            Тя повдигна вежди, приятно изненадана.

            - Наблюдавал си ме. – неопитния ѝ глас звучеше отрепетирано. Пръстите ѝ се спуснаха по клечката с маслината и сега бях първа публика на най-тренираните ѝ женски номера. –  Наздраве.

            Тя не допря чашата си в моята, нито погледа си в моя. Той разглеждаше другите детайли по мен – масивният спортен часовник на ръката ми, иглата на ревера на сакото ми, пръстите на лявата ми ръка, или поне един конкретен от тях. После отпи от чашата си, по-шумно, отколкото прилягаше на дама, и по-непринудено, отколкото всяка друга жена, стъпвала в тази зала.

            - Интересна си. – проговорих, вгледан в следата, която червеното ѝ червило остави по чашата. Челюстта ѝ трепна. – Различна си.

            Краткият ми коментар доведе до бурната ѝ реакция.

           Тя отдръпна чашата от себе си, с лявата си ръка скри устата си и изведе главата си назад, за да избухне в гърлен смях. Искрен смях, който шокира и нея самата, защото за втори път я накара да върне ръката върху устните си. После плъзна чашата по плота и най-накрая плъзна погледа си плътно, натъртващо, нахълтващо в мен.

            Не, не в моя.

            В мен.

            - Какво е толкова смешно?

            - Съжалявам, съжалявам. – продължи през усмивка тя. – Просто, наистина ли точно тези фрази минават? Само толкова ли отнема?

            - В повечето случаи, да. – отвърнах ѝ без да се преструвам, че не съм разбрал въпроса ѝ. - Както казах, ти си различна. С това твърдение изобщо не целя да те вкарам в леглото си.

            Веждите ѝ се сключиха във въпросителна. Не  беше очаквала това. 

            Първи пропуск в плана ѝ.

            - Може би съм се объркала? По тези места не се ли цели именно това? – за да скрие пролуката смущение, тя я замаза с пръсти, с които леко докосваше устните си.  По дяволите. На кои места бих сложил ръцете ѝ.

            - Така е. – повдигнах чашата си и отпих парливата течност. – Известен, скъп бар. Или идват готови двойки за малко демонстрация, или, както в нашия случай, единици, надяващи се на завършено уравнение. Мъже, които искат секс. Срещу жени, които искат слава. Пари. Внимание. Все още не знам, кои са по-отчаяни.

            - Сме. – изцъка моментално тя, поправяйки местоимението, в което се изпуснах. -  Ти също си част от бардака.

            Нямах намерение да споря с нея. Тази среща не беше за мен, затова и всяко едно нелепо обяснение, би звучало само като оправдание.

            - Такъв е стандартът. – спокойно продължих аз. Запълних паузата, която се настани между нас като просто придърпах стола ѝ към мен. Тя сведе поглед към ръката ми, която сега се плъзгаше по бедрата ѝ. -  Ти си твърде различна от стандарта.

            - Тази дума ще започне да ме изнервя. – непознатата вдигна погледа си от ръката ми и тъмните ѝ очи ме погълнаха в ярост. Убеден бях, че в момента се бореше с желанието си да измести ръката ми. И невъзможността да го направи.

             Разбира се, ако не искаше да се издаде.

            - Добре. Ще станем двама. – натиснах аз.

            - Изнервен? Ти? – паузата ми я накара да продължи. – На мен?

            Едно тихо съгласие се изпусна измежду устните ми, което задълба още повече по гънката  на объркване между веждите ѝ.

            - Извинявай, познаваме ли се? – видимо смутена попита тя и след като поклатих главата си в отрицание, тя зададе по-опасния въпрос. – Познат на баща ми ли си?

            - Не. – лаконично отвърнах аз и отново отпих от чашата си. – Не знаех нищо за теб, до този момент.

            - Ах, искаш да кажеш, че все още не знаеш, нищо за мен. – в отговор тя също вдигна чашата си и си забраних да осъждам огромната ѝ глътка.

            - Напротив, знам. – леката музика продължаваше да свири достатъчно шумно, но не прикриваше гневът ѝ от разобличаване. – Чистонови, необувани, високи обувки. – плъзнах ръката си по прасците ѝ, стигайки чак до глезените. Заклевам се, в погледа ѝ можех да видя колко ме мрази. Колко се мрази. – Леко питие, незапалена цигара, треперещи пръсти, прегърбена стойка. – ръката ми от глезенът ѝ се отправи директно към брадичката ѝ. Приближих я толкова близо до себе си, че можех да усетя вкуса на мартинито. – Поглед на неопитно, неузряло, наивно дете. Какво прави то в тази пошлост?  

            И изведнъж, тя отново се засмя по този неин типичен начин. Отново можеше да ме изкара от равновесие. После смехът ѝ секна, поизгуби се и претенциозната ѝ увереност и най-накрая си позволи да ме докосне. Само за да разкара пръстите ми от брадичката си.

            - Сякаш е хубаво да си дете. – изхвърли думата тя и се зае да дезинфекцира езика си с питието. Огънят, който сега гореше от нея, беше подкладен от непознати угарки.

            - Какво говориш? – мой ред беше да се засмея. По-цинично, отколкото планирах да прозвуча. – Всеки иска да остане дете.

            - Не и децата.

            - Ти отдавна не си дете във физическия смисъл на думата.

            - Така е. – ноздрите ѝ се разшириха, гърдите ѝ се повдигнаха в тясната ѝ малка черна рокля. Забраних си да мисля какво ли би било да усетя как изпълват шепите ми. – Но не пораснах. Тук. – посочи тя сърцето си. – И тук. – вдигна ръката си към главата си. – Затова съм тук. – разпери ръце в пространството. – Имам спешна нужда да порасна. Имам нужда от отрезвително. Имам нужда да бъда чужда. Нечия. Същата като всички, които толкова грозно наричаш различни. Но различните имат дебела кожа, нали? Научили са се да се пазят. Издигнали са толкова много стени около себе си, че са превърнали сърцето си в крепост. В свещен граал. В необетована земя. Затова съм тук. На този стол. Чакаща някой като теб. – гласът ѝ стана по-мек, сякаш беше възвърнала самообладанието си. Сигурно разтърсването на моето го забеляза. – От който да не очаквам нищо. Освен слава. – неин ред да плъзне пръсти по мен. По устните ми. Заглъхнах. – Пари. – пръстите ѝ бръкнаха под сакото ми. Малко под гърдите ми. – Секс. – Шибаният дявол сега се разхождаше по чатала ми. Може би заради тази нейна самодоволна усмивка за момент и аз я намразих. – А така, когато правилата са ясни, всеки е в безопасност, нали?

            Ръката ѝ се измести от мен и се върна обратно върху чашата ѝ. Надигна я през усмивка и я пресуши. До дъно. Вътрешната разбория в мен се надигна, осъзнавайки, че тя наистина държеше контрола на ситуацията. Мислеше си, че го прави.

            - И си мислиш да си в безопасност, как? Да си господарка на самата себе си, как? – усмихнах се неискрено, забравил за питието си и мислите си. Освен тази за ръцете ѝ по мен. – Като хванеш някой за ръката, за да ти даде насока и път в живота?  

            - О, скъпи. – завидната ѝ увереност блестеше. – Истината е, че ти ще ме хванеш за ръката, защото аз съм решила да го направиш. И силата, която ще имаш, ще е каквато аз ти дам. Нищо повече от това.

            Не знам дали някога през живота си бях гледал живо същество с толкова вълнение, колкото нея в момента. Момичето, което ми изглеждаше твърде слабо и със спешна нужда да бъде закриляно, сега ограбваше всичко в мен.

До последен сантиметър.

            - Тръгваме ли? – попита ме тя, приплъзгвайки се от стола си и намествайки косата си. Беше коригирала стойката си. Брадичката ѝ беше вирната. Самочувствието – опазено.

            - Аз няма да спя с теб. – категорично ѝ заявих и пресуших уискито си. После положих ръката си на талията ѝ и съпроводих към изхода на нощното заведение. Тя се засмя недоверчиво, докато всички наоколо ни наблюдаваха.

            - Да, но аз ще го направя.

            Не знаех кой ѝ диктува правилата.

            Само знаех, че пропуска нещо много важно в тях.

            Нещо, което със сигурност можеше да промени плановете ѝ.

            Сърцето ми.

            Влюбването на сърцето ми.

             Лятото пристига в края на август.

            Не говоря за него като нещо метафорично или поетично, нещо отбелязано в червените термометри на календарите. Моето лято е съвсем истинско. Толкова реалистично, че протегнеш ли ръка, ще го докоснеш.

            Само че не се осмелявах да го направя.

         Нито досега, нито преди години. Години, в които подред и наред имах възможност да догоня лятото, преди да хване първия влак за септември. Преди да си тръгне с тъжните слънчогледи и да отлети с лястовиците на север.

Север, защото юг може да е само тук.

            Тук на тази плажна ивица, която първа целува загорелите крака на лятото.

            Лятото, което пристъпва едвам.

            Носи руси коси вместо лъчи и се пази на сянка с плетена капела. Кожата му е изпотена от пътуване и загоряла от бързане. Дантелата на дългата му бяла рокля се дипли и обгръща бедрата му като бездиханни водорасли. Мидите висят в гривна на ръката му.

            На ръката на момичето, което виси като от хамак в сърцето ми.

            И се олюлява в мен, приспива ме, превръща ни в повече от летен щрих.

            Защото е истинското лято.

            Сега също като всяка друга година, часовниците спират в седемнадесет и петнадесет на августовския следобед, чайките замлъкват и се заклевам, че дори морето застива смирено. Целият бряг е в очакване на нейните стъпки.

Целият ми бяг е в очакване на нейните стъпки, за да ми покажат какво да следвам. Да ми кажат как най-накрая да стигна до нея, преди отново да съм съжалил.

Излизам на светло и сините ми очи почти проплакват от светлината. Олюлявам се от внезапната жега и момичето потъва в маранята пред погледа ми. Падам на пясъка и протягам длан като дете към най-големия рапан на пясъка. Приближавам го към ухото си и се моля да ми я назове.

И също като в сбъдната детска приказка, рапанът проговаря.

Той пее песента на морето и солената му вода ме пробужда.

Солената ѝ вода ме пробужда.

Изправям се и виждам роклята ѝ, забравена в пясъка. Вълните я опияняват по брега, докато морето целува кожата на завърналото се момиче.

Аз я гледам от далеко с хлапашка усмивка. Не всеки ден виждаш лятното завръщане.

Тя танцува неуморно из водата, докато слънцето не се удавя в косите ѝ, не потъва в хоризонта зад гърба ѝ и не се превръща в спомен. Морският бриз започва да гъделичка тила на врата ми, а първият хлад се промушва под ленената ми риза. Водата се затопля под ходилата ми, плажът се опразва, жабите в близкия гьол като в оркестър започват да квакат. Тъмносиньото постепенно се просмуква по небето, измества всичко розово-оранжево от него и предупреждава за идващата вечер.

Точно тогава лятото излиза от водата и открадва въздуха наоколо.

По-красиво е, от когато си го спомнях.

По-красиво е, от когато и да е било.

Сигурно е така, защото за първи път, то ми се усмихва. Гледа ме със синьо-зелените си очи, докато аз гледам капките по лицето ѝ и едва ли някога ще мога да ги преброя. Морето сякаш стана по-вълнуващо.

По-вълнуващо е и морето по нея.

Тя се доближава до мен и плъзга ръката си по мократа си рокля. Редува да гледа. Очите ми, устните. Устните ми, очите. В този кратък момент, в който събрах всичките лета през живота си, никога преди не съм се чувствал по-жаден.

За погледа ѝ, преплетен с моя.

И сякаш за да опровергае това, за да опровергае всички лета, и всички мимолетни причини, които имах да я чакам, тя накланя глава към мен и ме целува. Целува ме право по устните и аз се превръщам в моряк, спасен от русалка.

Усещам колко е влажна под устните ми и колко нежно милват миглите ѝ бузите ми. Усещам как се губя в аромата ѝ – на кокос, и море, и на цялото звездно небе.

Откъсвам се от нея часове по-късно.

Имам нужда да дишам друго освен нея.

Имам нужда да изтрезнея.

Отново се премрежва погледа ми, когато я поглеждам. Тялото ѝ е настръхнало измежду пръстите ми. Усмихва ми се на половина загадъчно, на половина дяволито, сякаш да ми каже как винаги си е играла с мен.

- Помня те. – изчуруликва тя пред лицето ми и се изправя – с мократа си коса, мократа си рокля, мокрите си от целуване устни. – Ти най-накрая се приближи.

За първи път спирам да дишам, но не защото не ми стига въздухът, а защото съм по детски захласнат.

- Помниш ме? – промълвявам едвам. – Как така ме помниш?

- Разбира се, че помня. Помня всяка зажадняла за обичане душа. – звънко се засмива тя. – Всички чакате лятото, за да започнете да живеете. На теб ти отне повече време, отколкото на всички други.

- И сега какво? – объркано я питам пак.

- Ще разберем равносметките до година. Всяко лято тръгвам с някого. И сами не знаем какво ще ни се случи до следващото. – повдига рамене тя, грабва капелата си и се връща по пътя, по който по-рано беше дошла. Сякаш вятърът не беше отнесъл стъпките ѝ. – Тръгваш ли?

- Чакай! – викам след нея, но ушите ми чуват само вълните. И вълните в гърдите ми. – Дори не знам името ти.

Това го чува.

Съвсем ясно чува изреченията ми, които този път макар да не са въпроси, пак са въпроси.

Засмива се в далечината, а след нея крясват гларуси. Карат ми се.

- До година. Ще разберем до година.

Отново казва тя и не се преструва, че ще ме изчака. Върви уверено напред до края на всеки пясък. Остава ми само да я последвам и ако ми позволи да открия къде всъщност отива слънцето, когато залезе.

Прошепвам думите ѝ

До година.

Августина.

Ще я наричам Августина.

После тръгвам да търся следите ѝ в пясъка.