Има думи,
които свалям
от закачалките,
неносени са
години време,
без време
нахлузвам ги,
обличам ги
и не ми отиват,
нямат мярка.
Окъсяват ми,
явно
окъснявам им,
защото
ми държат студено,
повече от износени
дрехи.
Твоя
е една от тях.
Когато ти не си себе си,
когато аз съм напълно друга,
тогава, скъпи,
нека да те хвана –
в капана
на един непознат свят,
в който да нахлуем без страх.
Нека да грабна ръката ти,
да те заведа там,
където свършват всички
морета,
където полети отдавна няма
и всичко е с табелка
резервирано е за двама,
остави ме да се споделям
- на теб и на вятъра,
а историите да се
преплитат в косите ми,
заедно с блясъка
на магията,
за която живея.
Даваш ми нея –
любов,
заради която се поразявам,
се предавам,
се съгласявам,
останалото да тъне в разруха,
щом стигаш единствено ти,
нека не стига ми въздуха.
Така да тръгнем –
едни към други,
неподготвени и ненаучени,
че колкото и да сме влюбени,
не само в моретата изникват бури,
а и връзките са си трудни,
и всичко друго ни трябва,
но не и да поставяме
света ни в рамка.
Дотогава
ще се обичаме като други.
Дотогава,
ни позволявам,
да сме
напълно
луди.
Тази вечер
ще остане завинаги твоя.
Ще ухае на просеко,
изгорял восък от
плодови свещи,
пуретен тютюн
и престъпени граници.
Ще остане вечерта
със захвърлената романтика
по пода
и пресушена невинност.
Ще ти наливам доброволно.
Ще разливам безподобно –
и ще пълня чаша след чаша,
докато изпълня целия
път от устните до сърцето ти.
Тази вечер
ще се настаня точно там
и ще повярвам, че
ще остана завинаги твоя.
Докато сутрешната роса
не закапе през отворения прозорец,
не се изтърколи по миглите ми
и не отмие една по една
фантазиите
и картините
зад заслепените ми очи.
Очите ти са боровата гора,
след топенето на последния сняг.
Устните ти са черешов плод
през юни, и нослето ти е фина клонка,
с покана да го кацат пеперуди.
Усмивките ти са светулки,
а косата ти компас на вятъра.
В ямките на ключицата ти събирам
ручеи и кап по кап по капка
даваш ми живот.
Кожата ти се сменя със сезоните
и понякога е пясъчна дюна
през август, друг път е януарски
мразовита. Хубаво е, че и в пясъка,
и в снега, и в пръстта, и във водата,
все оставам следи.
От линии до кръгове.
Безкрайност си
и съвършенство си,
събрало
благодатта
на земята в едно тяло.
Тялото ти ме научи.
Най-хубавите пътеки
са тези, по които се
разхождам с ръцете си.
Цъфтят белоцветните вишни,
и въздухът ухае на люляци,
а аз срещу небето мисля си виж ни,
как в мечтите те държа за ръка.
В тях бягаме сред зелените ниви
и късаме обагрени цветя,
и се любуваме на прелетните птици
докато свиват първи гнезда.
И изведнъж
отвътре ще запее нашата младост,
ще ни кани да танцуваме валс в дъжда,
ще каляме в локвите
и дрехи, и обувки, и колена,
докато каляваме
нововлюбените
си сърца.
Ще бъдеш мой,
ще бъда твоя
ще бъде някога през май
и ние ще сме пролет.
Май ще бъдем и ние,
за малко повече май,
нещо повече -
през май.
Как си,
питаш ме,
мисля си
не съм добре,
а бутоните не чуват
мислите и
вместо мен затракват
в отговор
щастливо ми е
enter
sent
Усмихваш се,
това очакваш да чуеш,
в това се очаква да вярвам
след толкова неверни очаквания,
заради които
триех думи,
триех признания,
триех плач в един сутринта,
когато само мократа възглавница
ми беше приятелка
и петната от обичане
в черно оцветяваха калъфките.
Точно под очите ми.
Ами така изглежда щастието,
сигурно –
особено, когато оставяш
щастието си
да е щастливо
с някой друг.
Радвам се,
не триеш,
enter,
sent.
Хубаво е,
че поне един от двама ни
успява да е искрен,
seen.
Разбрахме се, че ще изчезнеш с изгрева.
Но ето вече е седем и двадесет
и птиците отвън досадно засягат махмурлука,
и завивките са измачкани,
и дрехите, и тапите, и чашите
са само мозайка на пода.
Косата ми е разрошена, гримът ми бъркотия,
бъркотия е и в гърдите ми.
Погледът ми мътен, търсещ силуети,
и звуците от снощи още тракат в главата ми.
Обръщам се и сред възглавниците по пода
откривам стъпките ти пред котлона.
Въздъхвам,
а ти засмиваш се,
докато шокирам се,
че тук си.
Главата ми зацепва, когато гласът ти изцепва –
Вечерята беше покана от теб,
но пък защо да пропускаме закуската?
Ухае ми на пържени филийки.
Запомнил е, помислям си,
докато сърцето ми изскърцва
в прецакване.
Влюбванията ми по нищо
не приличат на влюбванията ти.
В тях няма нищо благоприлично
и всичко е изстрадано лично.
Влюбванията ми са поне двуметрови
вълни цунами и винаги завършват
с урагани.
Раздират небето с гръмотевици
и земята отварят с последици.
По ред си ми.
Да научиш, че
влюбванията ми са тези бурните,
бурите без скалите и магнитудите,
неразумните.
След теб и влюбванията си,
някак оцеляла съм,
ала все ветрец отнякъде довява
и настоява
да ме пита
цяла ли съм?
Не знам точния момент,
в който започнах да те губя.
Само знам, че двуметровото ни легло
отдавна е спряло да топли,
да прибира среднощните ни
смехове и въздишки.
Два метра ни превръщат
от любовници в странници.
Странности.
Да протягаш пръсти
и да докосваш разстоянието.
Странност си.
Както всяка вечер,
и тази, ще заспиш до мен в заблуда,
че един до друг искаш да бъдем,
когато на сутринта се събудим.
