Разбрахме се, че ще изчезнеш с изгрева.

Но ето вече е седем и двадесет

и птиците отвън досадно засягат махмурлука,

и завивките са измачкани,

и дрехите, и тапите, и чашите

са само мозайка на пода.

Косата ми е разрошена, гримът ми бъркотия,

бъркотия е и в гърдите ми.

Погледът ми мътен, търсещ силуети,

и звуците от снощи още тракат в главата ми.

Обръщам се и сред възглавниците по пода

откривам стъпките ти пред котлона.

Въздъхвам,

а ти засмиваш се,

докато шокирам се,

че тук си.

Главата ми зацепва, когато гласът ти изцепва –

Вечерята беше покана от теб,

но пък защо да пропускаме закуската?

Ухае ми на пържени филийки.

Запомнил е, помислям си,

докато сърцето ми изскърцва

в прецакване.