Тези дни

опитвам се да хвана времето

в шепи.

Протягам ръка

и стискам,

така отчаяно стискам,

със силата на детско желание

и макар да знам

че времето не съществува

материално,

пак усещам

как се изплъзва

между пръстите ми.

Досущ като пясъка

в стъкления часовник

в стаята на баба.

Все още разказвам за теб.

Преструвам се, че си друг, разбира се.

Случаен минувач на улицата,

старец в автобуса,

приятел на приятел

от предишен живот

или видение

на стара циганка.

Не говоря за истините ни,

за миналото също - не,

та то никак не ми е отминало.

Премълчавам те

във всяко споделяне,

накъсвам те на пауза –

тире си в изреченията.

Само дето има дни,

в които по-силно те няма,

и по-често отсъстваш от мен,

и по-често присъстваш при нея,

и ми се налага, да те споделям,

за да не излъжа и себе си,

че съм истина.

Разказвам те

като приказка,

като предание,

от уста на уста,

кръщавам те

все с различни

имена

и никога не ти

позволявам

да звучиш

прекалено затрогващо.

Границата е тънка

от това да се издам.

По нея вървя внимателно

на пръсти, както го правихме

под моста на Аспарухово

и стъпвам леко с обещанието,

което ти дадох

през две и девета,

на кея с лодките,

до рибарските мрежи,

че ще пазя сякаш си молитва.

Още пазя го,

но не обвинявай морето

ако довее от някъде

история за някого,

обичан така пламенно –

аз съм била

и за теб съм разказала,

само името ти е друго,

такова, с което мога

да ти позволя да живееш,

заради другата.

Изкъпах те в смисъл,

със мисъл допълвах пропуските,

а ти не пропускаше да

оцветиш празните пространства.

Съединяваше парчетата,

превръщаше ни в картина

и в ръбчетата очертанията,

дебнеха преодолените граници.

Аз бях там,

където свършваше ти

и цветовете ми

така се преливаха,

в твоите се преливаха,

че изливаха

на целия бял свят

огромната пищност,

която държахме в душите си.

Засия всичко наоколо

извика дъгата,

и студът се стопи,

и зимата стана лято,

Не само светът лумна в нови багри

и пръски, и мотиви дори,

ние също

един до друг

бяхме изкуство.

Но както често се случва,

с годините то спира да чувства.

Едва диша.

И се превръща

в единственото преживяващо нещо

в студеносивите музейни зали.

Пропътувах света,

за да открия, че седемте чудеса

били са други и съвсем наблизо:

да обещаеш, че ще задържиш ръката ми

и да го направиш;

да стиснеш три пъти дланта ми

в зала, пълна с непознати;

да изтриеш сълзите по очите ми

и под тях да поставиш усмивка;

да ми споделяш истории

за съществуващи приказки,

да построиш от тях дом за нас;

да ме мръднеш от ръбовете,

и ограниченията, и пределите на ума ми;

да ме докосваш,

така че да не боли от пожари;

да ме обичаш, така да ме обичаш,

че да превръщаш мен самата в чудо.

Сега съм със печати в паспорта

и белези в сърцето.

Отдавна спрях да вярвам в чудеса.

По-точно откакто спрях да вярвам

в теб.

Ще накарам вечността

да се припознае в теб,

лятото да хукне да те гони

и да обръща

всеки свой слънчоглед

нагоре, направо

към теб.

Ще накарам славеите

да запеят през зимата

и зимата да се разтапя

под краката ти,

да се стича надолу

по пътеките,

по които избрахме

да бягаме,

за да настигнем

залезите.

Ще накарам

всеки залез да се гмурва

във водата,

да изплува като изгрев,

да стои на хоризонта

и все да ни чака.

Ще накарам дните

да са дълги,

по-дълги от лятото

и всяко негово обещание.

Ще накарам

невъзможното да се

превърне във възможно,

защото те обичам

нищо, че ще остана

незаслужила

да ми отвърнеш

със същото.

Ела,

хвани ме за ръката,

заведи ме нависоко

в планината,

накарай ме

да те изкача,

да те изкрещя,

да настръхна

от вятъра,

да се превърна

във вятър и

да разхвърля

ударите на сърцето

си по теб,

да задъхам

разредения въздух

по теб,

да се надмогна

и да знам,

че съм заслужила

да съм там

във високото –

нищо, че ще е 

само дотогава,

докато ехото

спре да те връща

към мен

като бумеранг.

Ако някога пак

се осмеля да разкажа

на някого за теб,

но за теб в самото начало,

то ще е начало на

приказка,

вероятно написана с жълто,

че жълтото,

както казваше

просякът на нашата улица,

бил цветът на

искреното щастие.

Ако някога пак

се осмеля да разкажа

на някого за теб,

ще разказвам в томове,

за да не пропусна

нито една

от сто и тринадесетте

причини,

заради които

избрах да те имам.

Ако някога пак

се осмеля да разкажа

на някого за теб

няма да пестя

думите с ръцете си,

както не пестях

и бурите в сърцето си.

Ако някога

видя в някого,

че е прочел за теб,

като изживян от мен,

няма да пропусна

да наблюдавам

как буква по буква,

затишие след следващо,

читателят

насреща ми

се влюбва

в теб.

Само тогава,

когато разкажа за теб,

ще мога да се върна

към спомена,

за това

как изглеждах,

когато обичах.

Спомням си,

когато се разделяхме

за дъждовен следобед

или за цяла лятна седмица,

как запълвах липсата ти

в ума си

със сцени, в които

те будя рано сутрин,

поднасям кафе,

разрошвам косата ти

чак до обедните часове.

И си мислех

къде ли очароваш

с усмивки,

колко ли души

си поздравил

и дали не си наумил

да излезеш с тениската,

която унищожих с

не една следа

от червените

ми червила.

От тогава

следите отдавна

са избледнели,

но навикът ми

все тъй ярък седи.

Ти може отдавна

да не се връщаш –

ни след ден,

ни след седмица,

а аз те връщам,

все те връщам

без проблем

в мислите ми –

покълнал си,

създаден си,

пораснал и

останал си

все толкова

близък

и истински.

Има думи,

които свалям

от закачалките,

неносени са

години време,

без време

нахлузвам ги,

обличам ги

и не ми отиват,

нямат мярка.

Окъсяват ми,

явно

окъснявам им,

защото

ми държат студено,

повече от износени

дрехи.

Твоя

е една от тях.

Така бързахме лятото

да се обичаме.

Състезавахме се

във влюбванията си,

в авантюрите,

губихме себе си,

заприличвахме на другите,

ухажвахме лятото да се пита

колко от него ще остане в нас,

след като лястовиците

излетят?

Октомври е.

Пойните песни се чуват едвам,

и слънцето е забравило

как да ни топли с плам,

и листата падат,

и се лутат,

и застиват

в промеждутък.

Няма спомен от онова,

което беше,

от онези, които бяхме,

преди да станем

и ние есен.

Сега направили сме си дом

един от друг,

а сме тихи като летен бриз,

и скитаме…

така скитаме,

сред себе си,

сред другия,

че неизбежно ще се срутим

още след първата буря.

С теб все си играем

на криеница със слънцето,

отгоре надолу

смехът ни се надбягва

по хоризонта,

отеква в пухкавите облаци

и се раздипля

като розова дантела

по небосвода.

Колко замечтани погледи

отдолу нагоре

се блъскат в нас,

докато се борим

да приличаме

на някакво щастие.

Причина

да го наричат

вечната романтика.

А за мен ти си изгрев,

пропукващ тъмнината,

отвътре навън,

а за теб съм залез,

и загасям светлината

отвън навътре.

Истината знаем е друга –

любовта ни загива

в прелюдия от цветове,

много преди да се е родила.