Спомням си,

когато се разделяхме

за дъждовен следобед

или за цяла лятна седмица,

как запълвах липсата ти

в ума си

със сцени, в които

те будя рано сутрин,

поднасям кафе,

разрошвам косата ти

чак до обедните часове.

 

И си мислех

къде ли очароваш

с усмивки,

колко ли души

си поздравил

и дали не си наумил

да излезеш с тениската,

която унищожих с

не една следа

от червените

ми червила.

 

От тогава

следите отдавна

са избледнели,

но навикът ми

все тъй ярък седи.

 

Ти може отдавна

да не се връщаш –

ни след ден,

ни след седмица,

а аз те връщам,

все те връщам

без проблем

в мислите ми –

покълнал си,

създаден си,

пораснал и

останал си

все толкова

близък

и истински.