Ще накарам вечността

да се припознае в теб,

лятото да хукне да те гони

и да обръща

всеки свой слънчоглед

нагоре, направо

към теб.

Ще накарам славеите

да запеят през зимата

и зимата да се разтапя

под краката ти,

да се стича надолу

по пътеките,

по които избрахме

да бягаме,

за да настигнем

залезите.

Ще накарам

всеки залез да се гмурва

във водата,

да изплува като изгрев,

да стои на хоризонта

и все да ни чака.

Ще накарам дните

да са дълги,

по-дълги от лятото

и всяко негово обещание.

Ще накарам

невъзможното да се

превърне във възможно,

защото те обичам

нищо, че ще остана

незаслужила

да ми отвърнеш

със същото.

Ела,

хвани ме за ръката,

заведи ме нависоко

в планината,

накарай ме

да те изкача,

да те изкрещя,

да настръхна

от вятъра,

да се превърна

във вятър и

да разхвърля

ударите на сърцето

си по теб,

да задъхам

разредения въздух

по теб,

да се надмогна

и да знам,

че съм заслужила

да съм там

във високото –

нищо, че ще е 

само дотогава,

докато ехото

спре да те връща

към мен

като бумеранг.

Спомням си,

когато се разделяхме

за дъждовен следобед

или за цяла лятна седмица,

как запълвах липсата ти

в ума си

със сцени, в които

те будя рано сутрин,

поднасям кафе,

разрошвам косата ти

чак до обедните часове.

И си мислех

къде ли очароваш

с усмивки,

колко ли души

си поздравил

и дали не си наумил

да излезеш с тениската,

която унищожих с

не една следа

от червените

ми червила.

От тогава

следите отдавна

са избледнели,

но навикът ми

все тъй ярък седи.

Ти може отдавна

да не се връщаш –

ни след ден,

ни след седмица,

а аз те връщам,

все те връщам

без проблем

в мислите ми –

покълнал си,

създаден си,

пораснал и

останал си

все толкова

близък

и истински.

Има думи,

които свалям

от закачалките,

неносени са

години време,

без време

нахлузвам ги,

обличам ги

и не ми отиват,

нямат мярка.

Окъсяват ми,

явно

окъснявам им,

защото

ми държат студено,

повече от износени

дрехи.

Твоя

е една от тях.

Така бързахме лятото

да се обичаме.

Състезавахме се

във влюбванията си,

в авантюрите,

губихме себе си,

заприличвахме на другите,

ухажвахме лятото да се пита

колко от него ще остане в нас,

след като лястовиците

излетят?

Октомври е.

Пойните песни се чуват едвам,

и слънцето е забравило

как да ни топли с плам,

и листата падат,

и се лутат,

и застиват

в промеждутък.

Няма спомен от онова,

което беше,

от онези, които бяхме,

преди да станем

и ние есен.

Сега направили сме си дом

един от друг,

а сме тихи като летен бриз,

и скитаме…

така скитаме,

сред себе си,

сред другия,

че неизбежно ще се срутим

още след първата буря.

Завинаги е

празното шкафче

в училищен коридор,

приютявал чужди дрехи

в обожаван парфюм;

завинаги е

отключеният катинар

на възлов мост,

чийто ключ забравихме

да глътнем

заедно с обещанията си;

завинаги е

изтърканата винилна плоча

уморена от прискърцане

на едни и същи празни песни

в още по-празен

тавански апартамент;

завинаги е

счупената кристална чаша

в два следобед

и мокетът пропит в червено

сподавения смях

и удавените сълзи.

завинаги е

едно единствено здравей

заклещено в

милиони сбогувания.

Чуваш ли щурците?

Завинаги е просто

илюзия.

Ти си вик,

раздиращ дванадесет и половина,

вик-заблуда сутрин ли е,

вечер ли, то времето спира,

когато те има.

Гърбът ти извива се

като върба

между дланите

на ръцете ми

и шиба

пръстите ми,

шиба кожата

до нозете ми,

хем си фина фиданка,

хем непоклатима,

непоколебима.

Свалям презрамка

по презрамка

и рискувам

да те изрисувам

с устните си

между устните ти.

Не стига ми –

опияняваш ме,

заливат ме,

парфюмите.

Страстта ти - 

разклатѝ

всичко

в мен до основи,

накара

езикът ми

да трепери, да се моли,

да търся екстаза

вместо вечери

и не пропусна,

да пропуснеш

всичките ми бариери.

Вече е шест и половина,

че е сутрин съм наясно,

само че леглото е тясно,

макар, че вече е празно,

и не побира

всичките парчета,

на които разпиля

душата ми.

За вечер.

Не те обичам вече,

отдавна не обичам

и съм те изтрила

от тефтерите с номера

и съм те лишила

от присъствие в албумите,

не задавам за теб въпроси,

не питам никого с кого си,

и честно

времето помага ми,

защото заличава ни –

и спомен по спомен

пропукват се,

и не помня

коя наричаше нашата песен,

нито защо се разделихме

през онази есен,

и знам,

че ми отне време,

дълго време,

да излекувам

сърцето си от тебе.

Та, не те обичам вече,

отдавна не обичам,

единствено понякога,

когато гледам небето,

заклевам се,

че то прихваща

същото синьо

като очите ти.

А моите затварям ги.

Издишам и –

не,

не те обичам вече. 

Когато ти не си себе си,

когато аз съм напълно друга,

тогава, скъпи,

нека да те хвана –

в капана

на един непознат свят,

в който да нахлуем без страх.

Нека да грабна ръката ти,

да те заведа там,

където свършват всички

морета,

където полети отдавна няма

и всичко е с табелка

резервирано е за двама,

остави ме да се споделям

- на теб и на вятъра,

а историите да се

преплитат в косите ми,

заедно с блясъка

на магията,

за която живея.

Даваш ми нея –

любов,

заради която се поразявам,

се предавам,

се съгласявам,

останалото да тъне в разруха,

щом стигаш единствено ти,

нека не стига ми въздуха.

Така да тръгнем –

едни към други,

неподготвени и ненаучени,

че колкото и да сме влюбени,

не само в моретата изникват бури,

а и връзките са си трудни,

и всичко друго ни трябва,

но не и да поставяме

света ни в рамка.

Дотогава

ще се обичаме като други.

Дотогава,

ни позволявам,

да сме

напълно

луди.

Тази вечер

ще остане завинаги твоя.

Ще ухае на просеко,

изгорял восък от

плодови свещи,

пуретен тютюн

и престъпени граници.

Ще остане вечерта

със захвърлената романтика

по пода

и пресушена невинност.

Ще ти наливам доброволно.

Ще разливам безподобно –

и ще пълня чаша след чаша,

докато изпълня целия

път от устните до сърцето ти.

Тази вечер

ще се настаня точно там

и ще повярвам, че

ще остана завинаги твоя.

Докато сутрешната роса

не закапе през отворения прозорец,

не се изтърколи по миглите ми

и не отмие една по една

фантазиите

и картините

зад заслепените ми очи.

Плажът е същият,

ходилата ми познават пясъка

и помнят всяка песъчинка –

нали са вечни и милиарди,

и са били тук много

преди да останат в мен.

Не отмих черупките от мидите

по петите си,

нито изсушените водорасли

в косите си.

Не опитомих шума на морето,

и не научих как се спират вълните.

Буйно оставих лятото да бушува

в гърдите ми,

въпреки че отдавна беше спряло

да идва в дните ми.

Запазих го

като писмо в бутилка,

запазих и детето в мен,

което неуморно бягаше по брега,

за да догони щастието,

което хвърляше към него.

Не знам в един момент

ръцете ми ли се уплашиха

да го хващат,

или ти се отказа да

го споделяш.

Или май изчезна с първия вятър,

с първия ден на септември,

с преобърнатото 

всеобхватно море.

Разбих се аз в ръцете си,

и разбих

като вълна

сърцето ми.

От него запазих

само няколко

морски

сувенира. 

Петък вечер е място без време,

без бариери, винаги задимено и напоено

от коняк и изпечени пури.

Неделя сутрин е усещане за време,

не точно място, но е винаги проветрено,

с аромат от мечти и литератури.

И скъпи, сега говоря ти това –

защото седиш удобно на бара,

погледът ти някакъв хаос създава

докато наднича право в деколтето ми.

Нелепо ли е?

Че имам празно легло,

с бели чаршафи и бутилка мерло,

ако предпочиташ

да надничаш

по-наблизо и отвътре.

Само че в душата ми.

Обаче с уловка е –

след една вечер вкъщи,

ще те накарам да се кръстиш,

как изведнъж от петък ще е неделя

и съвсем нови неща сутринта ще

определя –

колко е тихо отвътре и как работещи барове няма

и колко уютно е всичко,

когато сме само двама.

Все още петък е –

цигарата догаря ти,

гледаш ме,

през дим улавяш ме

и питам те –

готов ли си –

да разбереш

как от петък вечер

до неделя сутрин

сърцето ти (с моето под деколтето ми)

ще събереш?