Дядо Вангел сложи катинара на портичката и коцук-коцук изчисти още веднъж пътечката пред нея. Снегът беше валял неуморно вече седемдесет и два часа и двамата с жена му – баба Лада, бяха заклещени в малобройното село за Коледа. Децата нямаше да дойдат от големия град да празнуват, бяха се обадили предния ден да си кажат, че времето е лошо, а и дребосъците не са калени за село. Дядо Вангел разчеса мустака си и си изсумтя с едно тюх. Сякаш навремето са имали избор. Ама сега на – и магазините пълни, и изобилието навсякъде, и достъп до всичко. Достъпът до хората – няма го. Ей, там в къщите, между хората дето трябва да си е най-пълно, е празно.
С тези размисли, дядо Вангел посипа още малко сол по двора пред къщурката и откачи една връзка със сушените люти чушки, та да си подлюти малко сърмичките скришом от баба Лада. Изтръска си галошите, събу ги пред антренцето на къщата и влезе. Шаро го посрещна с приятелски лай и опъна лапичките си игриво към терлиците му. Дядо Вангел го изгледа заплашително и му заръча да кротува, че да не го върне пак на студа. Не, че сърце щеше да му даде, ама за дядо Вангел почит трябваше да има.
Сетне влезе в затоплената стаичка и видя баба Лада да стои пред печката. Тя се клатушкаше на люлеещия стол и си тананикаше „бела съм, бела, юначе“, докато кърпеше стари терлици. Гласът на баба Лада галеше нарушения слух на дядо Вангел, та сякаш направо го лекуваше. Той се връщаше някъде в годините преди, га не му трябваше апаратче, и я чуваше как пее най-хубавата мома на селото на мегдана до него. И той я заобикваше, обикваше и така се видеше, че другите левенти не пресягаха да клинчат до нея.
Заслушан, дядо Вангел прибра чушките в джоба на елека си и се наведе да вземе кофата с бъдника да накъди огъня:
- Вангеле! – извика му баба Лада като че ли той беше в съседната стая. – Да ги махаш тия чушки, че прекаляваш га ги туриш на сърмите. Ще ми кашляш пак като магаре.
Дядо Вангел изпуфтя. Толкоз години бяха делили един покрив и за цялото туй време така и не разбра как все го разбираше, независимо колко потаен беше. Пък може и да не е било от толкоз отдавна. Знае ли вече. Те годините така размиват времето, че вчера и он ден превръщат в страшна бърканица. На осемдесет ли беше, или още на шестдесет, кога се изтъркулиха годинките.
- Ела тука, да ги пробваш тези терлици, че ги умалих като ги пришивах.
Дядо Вангел знаеше, че няма как да ги е умалила, защото мерникът ѝ беше по-точен и от този на ловец в разгара на годините си, ала я послуша. Наведе се, обу си новите терлици и вирна краката си доволно пред нея.
- Ето на, ходилата ми и те са се смалили.
Баба Лада го изгледа косо изпод очилата си и дядо Вангел забеляза как ловко се опитваше да се сбори с напиращата усмивка. Такава си беше баба Лада. Опитваше се да е строга, ама една такава доброта прозираше през очите ѝ, че надмогваше каквито и да е било опити за строгост. Дядо Вангел си помисли, че въпреки това, тя му оставяше у него едно чувство на страхопочитание. Същото каквото искаше да оставя и на Шаро. Сетне се засмя звънко, сякаш искрено се забавляваше над собствената си шега.
- Слушай, Вангеле, не е чак толкова смешно. – баба Лада го скастри и се залюля леко на стола. – Тури дървата у печката, че пак ще изтървеш огъня. Не се е спряло да вали и навява, трябва да не изтърваме огъня. Бъдника трябва да гори цяла вечер преди Коледа. Пък сетне иди да ми намелиш орехи, че да имам за желадите. И бърже да я свършваме работата, че заника иде. Не ща да заварвам масата неподготвена за Бъдни вечер.
- Ладке, що ти е да правиш желади, ма? – почеса се дядо Вангел там дето не го сърбеше, та се зае да пълне казанчето на печката с дърва. – Нали децата няма да идат. И сърмички има, и бобец, и туршията е тамън станала. Що ти са тия желади?
- Щото ми е любаво, бе! – скара му се пак баба Лада. – Масата трябва да е стъкмена, даже да нямаме гости, пак ние сме гости на Господа. Тази вечер е за него. Затуй трябва да сме нагласени.
Дядо Вангел не заспори повече с баба Лада, че не искаше да вика гръмотевици в погледа ѝ. Повече я тачеше спокойна и все търсеше да ѝ създава спокойствие. Та нали на години си беше и с тази нейната въодушевеност, по-кротко трябваше. Затуй той си я култивираше, да си я пази напред с годините.
След няколко часа – кога желадите бяха готови и огъня не спираше да пука в печката – баба Лада и дядо Вангел седнаха на масата и се чукнаха в наздраве. Вятърът навън фучеше и снежинките заледяваха прозореца. Радиото тихо напяваше народните песни и отвреме на време Шаро пригласяше с лая си. Тиха беше тази Бъдни вечер, дядо Вангел не пропусна да забележи.
- Ладке, отдавна не сме били тъй. – каза той като отпи и навлажни мустака си с парливата течност. – Все някой ни е бил дома. Я нашите, я децата. Даже комшиите сме викали. Ма такова време ни изненада, всеки залостен зад четири стени.
- Така е трябвало. – каза спокойно баба Лада. – Като напети юноши да сме си двамата. Подарък е тази Бъдни вечер, пък децата все ще дойдат. Те си знаят, ние работа нямаме да им се бъркаме. Я да се постопли малко, да се пукнат черешите. Ще поостанат, ще видиш. И другата Коледа пак ще сме заедно. Тъй го виждам аз.
- Е, друга работа нямаме. Ще ги чакаме. – изсумтя дядо Вангел, ядосан, че нямаше друг за мъжка наздравица. – Дотогава ми попей, Ладке. Че тъй на празници да ми е тихо, не мога да търпя аз.
И баба Лада като запя „Ой те, дръвце, право дръвце“, сякаш и дъха му на дядо Вангел замлъкна. Радиото спря и Шаро и той спря да приглася от антрето. Само гласът на баба Лада се извисяваше – нагоре, нагоре, та дядо Вангел беше сигурен, че чак до Господа стигаше. За него пееше, нали този глас даром беше от него. Преглътна дядо Вангел още малко от ракийцата и му стана топло на душата. Заклати се в ритъма, полюбува се на баба Лада. Ей, туй му беше най-големият подарък. По празници, без празници, да я има нея, и все да я слуша.
- Тури още едно дърво. – след малко каза пак баба Лада, а дядо Вангел тамън беше зачервил бузите и се беше размекнал в стола.
- Ладке, тъй огъня ще гори чак до другата Коледа. – запротиви се дядо Вангел, ама пак стана. Нали все я слушаше.
- Да гори, туряй. И на следващата Коледа да е топло.
И така.
Изтъркули се и пролетта, и лятото, и есента, и годината.
Два дни преди Коледа, баба Лада се спомина. Не успя да дочака децата за празника, въпреки че едва ли щяха да дойдат, ако не беше за погребението. Такава страшна зима беше ударила, че дядо Вангел не помнеше да е виждал подобна. Вятърът беше леден, в цели преспи валеше. И беше студено. По-студено и от камък.
На Бъдни вечер си полегна дядо Вангел. Изморен от гирлутията и суетнята на гробищата. И на сърцето му тежно беше. Да гледа шестдесет години да се заряват с хубавата му булка. Ма се държеше, де. За пред децата. Сега само малко да си полегне, да си поплаче във възглавницата, га си представяше гласа на баба Лада.
Заспа и му се присъни – баба Лада като млада. Първият път, където я задяваше на мегдана и срамежливо ѝ окичи китка в косите. Пък тя го грабна смело за ръката и го поведе напред към хорото и танцуваха, и танцуваха, и танцуваха. Цяла вечер, докато остана само месечинката да ги гледа.
На Коледа, като дойдоха децата, с натежели сърца отключиха портичката, когато никой не ги посрещна от нея. Само Шаро скимтеше от антрето, едно такова печално, затихнало.
Намериха дядо Вангел в леглото, изглеждаше така сякаш спеше. С усмивка на лицето, така сякаш най-хубавия сън сънуваше и го крадеше. Синът му се доближи до него и постави длан върху ръката му.
Тялото му беше толкова студено, че чак контрастираше на топлината в къщурката. Погледна печката, за да види как бъдника вътре догаряше. Правилно го беше инструктирала баба Лада – дървото да не спира да кади в печката.
Ама беше пропуснала да му каже.
Че не с дърва, а с хора.
С любими хора, човек може единствено да се топли.
