Тя изведнъж си замина.

Блъсна вратата в един и петнадесет

и остави следа от парфюма след себе си.

Напои във въздуха тежестта от

увисналото довиждане.

Останало неизказано

в неподготвеността ми

да гледам как си отива.

Как я губя.

Как ме разбива.

И вече не броя годините,

в които нея просто я няма,

не броя и пътите, в които

сънувам как се връща в стаята.

Непреброими са.

Нещата,

които имам да ѝ казвам.

Да разказвам.

Непреброими са писмата,

които написах на хартия,

скрити в килера със спомени.

И надеждите,

които обещах да не надявам.

Най-непреброими са мечтите

за онова, което можехме да имаме.

Само ако бравата

беше заяла.

Неутолими

са липсите.

Ще си замина с тях.

Ако някога,

някакси,

на пук на мен самия –

не открехна вратата и не

не достигнат до нея.

Ако някога,

започна отново да броя

писмата за годините щастие.

 

Ако някога,

се изкуша да ѝ ги дам.

 

Дотогава

да забравя за мен,

както аз

съм забравил

за нея.