Цял живот съм търсила някого,

с когото да изследвам света,

ама този малкия, заключен в

две междуселски табели.

На разсъмване –

от песните на синигерите,

докато слънцето наднича

от пердетата и ни кани

да бягаме боси из росната трева,

да пълним менци с изворна вода,

да крещим „добро утро“ на съседите

- право през оградите,

да се надбягваме до селското магазинче,

и млекаря, и мелничаря, и гъбаря,

и да стигнем чак до табелата,

където започват полетата с рапица.

Да се нагълтаме с тичинки,

и да се смеем, потънали в жълто,

сред стари работници и млади позьори

из стръковете.

Подир обед да се приберем

да откъснем домат право от слънцето

и гладно да пием, и да солим

и потта, и младостта, и умората.

Да се поцелуваме малко,

да си покрещим, ама само заради ракията,

да се лютим на кучката със запретнатите

си кученца,

да се вайкаме на тишината,

на градината, на припека

и на нас двамината.

Да оставим дрямка на верандата си,

а виковете на съседските деца да ни разсънят,

и мухите, и те да ни разбудят,

и с наближаване на заника,

да оставим душата си

в работа из градинката.

Все това съм искала.

Някой, с когото да живея спокойно,

по селски,

с дворче, хамак и декар,

декар и малко щастие.

Всъщност знам, че малко щастие няма,

нито пък вечно лято

и че покривите се рушат,

и Земята не винаги ражда –

но така си ги представям мечтите,

хванали са ми сърцето в примка

и плетат, и плетат любови,

към един човек, който прави дом

от любовта и ръцете си.

Опора са страните му.

Подслон е обичането.

И верандата е винаги е чиста,

мирише на мащерка

и посреща,

и изпраща слънцето.

Редом един

любим.