Навремето, казваше баба, било е друго. И денят е
започвал от рано, и Земята се пробуждала по-чиста. Отвън герана е разбуждал с
ледените си води и пременял баба в най-чудната мома на селото. Бузите ѝ, алени
от забързване, устните ѝ – оцветени от череши. Тъй нежно е пристъпвала с новите
си цървули, че почти се е носила по росните треви и калдъръмените пътища. Все
подире ѝ се обръщали – и дечурлигата да гледат, и момите да обсъждат, и момците
да подсвиркват. Не се е свеняла, признаваше баба, а най-саркастично е отмятала
погледи и предавала укори. После се подхилвала под забрадката и се пръскала с
водата от менците, докато се завръщала. Гощавала се с нещо диворастящо, някоя комшийска
къпина, или саморасъл лук, и все тъй забързано и с наслада се носила из селски
улици. Поздравяла, казва. И помагала на по-старите, че нали все натам отивали
сме. Обичала работата. И да язди коне като дивачка, и да се къпе под водопади, и
да плете панери от шумата на царевици. Ама най-много обичала пръстта. Дорде е
всичко пръст, дето дава и взима животи.
Пък вечер, по пладне, заделяла най-хубавата си фуста,
най-цветния сукман и най-цъфналата китка, да си я положи в косите. Нарочно
разхлабвала забрадката, признаваше ми, па малко да я задирят момците. Да има кого
да я заговаря, да имат за какво да говорят. И хуквала с ритъм и песен на уста
да води хоро след хоро на мегдана. Докато лятото бавно превръщало се златен руен,
докато въртял се заник след заник, месец след месец.
И ей тогава, на ъгъла на заревия месец, кога
изпращала най-сетне лятото с последното хоро, ръката ѝ хванал най-напетия момък,
да води хорото. А баба, разказваше, каква жар се понесла по тялото ѝ, дотам, че
станала цялата жълточервена. И хич не било от умората, нито от това, че някой
се осмелил да подхване хорото на неопитомената мома на селото. Ми друго беше
навремето, казваше баба. Разгъдилка те под стомаха и отърване няма. И на хорото
се предаваш, и на мъжа дето иска да те води.
Сетне, на зима, собата гощава вече двама, а след
година, трима, па четирима. И неусетно, както е било тихо на двора, зимите
стават най-шумни и най-топлите сезони. Вътре на пода, разказват се приказки –
за чудновати земи, за войни, за невиждани животни и един баща раздипля целия
свят в нозете на малките човечета. Една мома е вече станала майка, и съпруга, и
съкъщница и домакиня. И обича живота си, и децата си и туй, че най-вече е оставила
следа от себе си в някой друг.
Пък годините нека минават.
Нали има кой да ги пълни с такава чиста любов.
И все така ми разказваше баба, а аз все така
слушах. За едни времена, в които любовта е била по-упорита. И е била
по-издръжлива от времето.
