Сценарият е ясен - криволичещ път, два автомобила, седмина приятели и тридневна екскурзия в провинцията. Крайната дестинация се нарича Лозенец, поне първоначалната идея беше такава. Но тесните пътища, чувството за свобода на двадесет и две и желанието да получим малко повече, ни отведоха на още две места - град Китен и село Българи. Онова, което беше запланувано за ваканция се превърна в екскурзия и за пореден път осъзнавам, че няма нищо по-прекрасно от комерсиална музика по радиото, шумна компания и пътя, който е пред теб. В това живее вдъхновение, но пък е и съвсем друга, дълга тема за разговор.
Лозенец е очарователен - опростените плажове и бистрата вода, ароматът на изпечена трева, примесена с аромат на море, тихите пристани на дните и шумните улици вечер. Заставаш на скалите в морето, сякаш срамежливо откъснати от полуострова, и съзерцаваш - от едната страна брега и небето, от другата - вселена. Винаги съм си представяла, че ако можех да изобразя свободата на парче хартия, тя всеки път би изглеждала така - парче позлатена земя и докоснати море и небе.
Кръстът, разположен на скалите до пристанището, е величествена гледка през вечерта. Страшна също, особено за тези, които имат страх от високо, който вероятно е неоправдан, но пък разумността и безопасността са основни характеристики в зодиакалния ми портрет.
Заедно с компанията ми огласихме Лозенец със смях, истеричен смях, не-мога-да-си-поема-въздух смях. Толкова много смях, че получихме коментари по повод "неестественото ни държание", усъмниха се "знаем ли колко е часът" и накрая ни заплашиха със мевере-то. Някои от нас, по подразбиране, се постараха да бъдат запомнени. Поздрави, Дака! ✩ :)
Вероятно жаждата за приключение и липсата на онова усещане да бъдеш в село, ме подтикнаха да задам въпроса - "А ходи ли ви се в ето това село, защото е известно като единственото село в България, което е запазило нестинарството в автентичния си вид". Всъщност въпросното село се нарича Българи, а заради обичаят е под егидата на ЮНЕСКО за защита на културното нематериално наследство. Затова и препоръчвам на всеки - посетете го! Ако имате път на юг или към Странджа, престоят няма да ви отнеме повече от час, a емоцията остава доста време след това. Ще научите много за обичаите, още повече ако успеете да хванете в работно време 3D центъра за филми към кметството, което ние не успяхме. Въпреки това - брахме диви къпини, качихме се в камбанария (не бийте камбанарията в никакъв случай!), хапнахме био лешници от леска и се запознахме със селските домашни любимци. Но най-хубавата част остава фактът, че ще имате възможност да говорите с възрастни хора, които признават, че на село им е добре, въпреки малките пенсии. Признанието "не сме свикнали на повече от това" ще ви накара да си зададете много въпроси.
Не възвеличавам допълнително идеята като казвам, че отидете ли ще направите възрастни хора щастливи само защото имат възможността да говорят с млади, различни хора. Тя вече си е възвеличена.
