Отвъд рая;

Баба ми казваше...

11:50

TAG: Какво да прочетем през есента?

20:41

Очевидно съм подлудяла на тема октомври, но пък този път публикацията е абсолютно състоятелна и в духа на книгоманите. Есента е сезон на уединението и почивката, а аз нямам друго схващане за истинско забавление, освен четенето на качествена литература.

Искам да ви споделя най-любимите ми есенни четива и книгите, които през годините успяха да ме докоснат непосредствено преди Коледа. Докато подбирах заглавията за този списък, ясно си пролича, че подсъзнателно съм резервирала класическите романи за компания на дъждовните, мрачни следобедни дни. Пък и асоциацията ми на есента с викториански рокли, Средновековие, дъждовен Лондон и вариации на тема чай, не може да е била просто случайност.

Това е моят избор за подходящи есенни романи. Настанете се удобно и ви обещавам, че почти ще усетите аромата на антикварна, пожълтяла хартия.

Буковски е ненадминат. Едновременно мразен и отричан от хиляди, издиган в култ и превърнал се в синоним на бунт, мъжкарство и вулгарност. Аз съм разпокъсана, когато опре до него като писател-човек. Бурно отвращение, тотално неодобрение, наивна надежда, че героят му Хенри Чинански (вдъхновен от историите на самия Буковски) ще успее да пребъде. Умопомрачително ловък в превръщането на сетивните възприятия в думи. Свиреп талант. Малцина са хората, които притежават дарбата да превърнат пошлото, гротесковото и неадекватното в съвършеност.

"Майсторът и Маргарита" и "Нощният цирк" са две книги, разделени от почти век, които привидно имат само външни сходства помежду си. Булгаков убедително превръща магията, спиритуализма и метафорите сякаш в елементи на реалността. Перото му играе в две ери, всеки смисъл е двузначен, под всеки пласт има нов, и цялата динамика прави следването на историята подвеждаща и на моменти трудна за интерпретиране. Ерин Моргънстърн пък въвлича в повествованието леко, плавно, а използваните метафори почти напевно разкриват света на илюзионистите. Фантазията пропива всяка страница от книгата, толкова осезаемо, че се превръща в главно действащо лице. И двете произведения са прекрасен избор за есенна идилия, ако ви се четат приказки с нотка на обреченост и злокобност.

Зюсък. Тук думите вече ми стягат и съм малка да анализирам, анотирам и дори да се опитвам да влизам в обувките на гения му. Тук просто ще ви помоля - ако не сте чели "Крадецът на книги" и "Аз съм пратеникът" - направете го. Заради себе си. Маркъс Зюсък притежава целия набор, за да превърне една книга в авантюристично приключение и емоционална въртележка. Поезия в проза, креативност отвъд границите на съзнанието, впечатляваща информираност за историческите факти и достоверност на героите.

Чай + класическа британска литература = Есен

Честно казано ми е необяснима цялата любов към сестрите Бронте и Джейн Остин, но съм съгласна с това, че илюстрират епохата на старата Европа, навиците и традициите, поданичеството, йерархията в отношенията между хората умело и с лекота ни разкриват причините за първите зародиши в създаването на демокрацията. Произведенията им излъчват една любов към средновековието, което ние не познаваме. А в това живее мечтание.

"Вечната Амбър" на Катлийн Уинзор e написана в духа на викторианската ера, години по-късно, но въпреки това - превърнала се в класика. При това смело мога да кажа, че е моят любим исторически роман. Историята на невръстната Амбър, която е готова да плати всяка цена, за да извоюва мястото си до кралската свита и изкачване по стълбата на блясъка, е феноменална, въздействаща, триумфираща и пагубна. Героинята е смесица от безскрупулност, амбициозност, смелост и непримиримост. Тя е обаятелна, борбена, целеустремена. Изгубва себе си няколко пъти, открива се за кратко. По време на дворцови балове, военни преврати, чумна епидемия и една-единствена любов, осмисляща дните, този роман се превръща непременно четиво.

"Великият Гетсби" на Фитцджералд, която ако все още не сте прочели, имам добра новина за вас: можете да си изтеглите филма от 2013-та, да видите брилянтния Леонардо ди Каприо в действие, а след това с удоволствие да се насладите на цялата история. История на един влюбен мъж в една покварена жена в едно смутно време с обърнати идеали. Прекрасен роман за златните години, джазът и бурните двадесет.

Най-есенният ми роман определено е "Тютюн" на Димитър Димов, който е част от задължителната литература на дванадесетокласниците. Помня как толкова се ентусиазирах от възрожденската литература на Ботев в 11 клас и за пръв път се влюбих истински в творчеството на български писател, че не дочаках, а сякаш трябваше бързо да възприема и да чета колкото се може повече български произведения. Беше по това време на годината, когато си купих двата тома на Димов, и само няколко часа по-късно вече бях преполовила книгата, а дъждът ми озвучаваше целия сюжет до късните часове на нощта. Днес това е най-любимата ми българска книга, с най-тъжните герои в нея и с най-гръмкия провал на мечтите.

Хемингуей пише, вдъхновен от пътешествията си, любовта към съпругата си, сивотата, която вижда като основен цвят на света. Много пъти съм го оприличавала по-скоро на разказвач на истории, отколкото писател, но пък всеки път, когато ме завладеят цитатите му и ме карат да си кажа "леле, колко добре казано", се опровергавам сама. Ако ви се чете за пътешествия и за живота в най-елементарния му, изчистен и семпъл вид, му дайте шанс.

Завършвам с поредицата "Хари Потър" на Дж. К. Роулинг, която парадоксално беше началото на всичко основополагащо в живота ми. Няма значение колко се променям, пораствам, колко развивам литературния си вкус, винаги по това време на годината първото ми сравнение на есента е с тази поредица. Заради това, че гледах "Философският камък" за пръв път през септември, че прочетох първите три книги до ноември, че получих четирите книги за една Коледа преди петнадесет години. Много ми е свидно, много ми е мое. Толкова, че сякаш зад ъгъла на варненската гара ме чака на спирка специално за мен Хогуортс експрес. По детски вярвам, по тийнейджърски обичам, като млад възрастен оценявам онова, което ми даде поредицата.

Та, това са моите предложения за книжна компания в хладно време. Надявам се да са ви харесали и ако да, ще се радвам да прочета подобна публикация и от вас. ((:

хх

блог

Монолог на диалога

14:44

Най-добрата ми приятелка стоеше срещу мен и погледът й беше изпитателно положен върху моя. Зелените й очи ме наблюдаваха, сякаш чакаха да продължа мисълта си и само те единствени бяха огледало да емоциите й. Устните й не отвърнаха нищо в отговор, скулите по лицето й стояха опънати и не позволяваха на мимиките да нарушат хладнокръвието, тялото й стоеше отпуснато и нито едно движение не мина през него. Тя стоеше срещу мен – безгласна, пасивна, почти бездиханна, но очите й я издаваха. Зелените пигменти играеха с медните си нюанси, един след друг, и още малко ми трябваше да се убедя, че палят огън. Очите й – провокиращи, изпитателни, очакващи да започна дисонантно да тлея въпроси насреща й.

- Добре, защо се държиш така, като че ли нищо не казах? – попитах без да опитвам да сдържам раздразнението си. Една статуя в разговора беше предостатъчна, много благодаря за втора. – Казах, че от утре се изправям и заставам да краката си здраво, поемам живота в ръцете си, нали това винаги си ме съветвала да правя. Ето, взех решение, не можеш ли поне да се преструваш, че се радваш за мен?

- Разбира се, че се радвам. – каза тя, почти веднага, след като довърших мисълта си, но толкова тихо, че едва я чух. – Радвам се да чуя вразумяването ти, поне малко от него. Но какво искаш да ти кажа? Защото все още не е „утре” и до „утре” има още двадесет и четири часа, всяка минута от които ще се опита да те разубеди, приласкаващо и омагьосващо, и повярвай ми, накрая ще успее. Винаги успява.

- Не, не разбираш. – заинатих се насреща й аз. – Казах ти, този път това е финалното ми решение. Няма какво да ме спре. Нито ти с твоите съмнения, нито оставащите часове на деня. Нищо.

- Нека си говорим отново, когато въпросното утре пристигне. В трезвото ми съзнание е много далечно, докато твоето е потопено в оптимизъм, който ми се струва, че много скоро ще изплува. Знаеш, че те познавам най-добре от всички.

- Продължавай да говориш така. Уверявам те, че насладата ми утре ще е още по-огромна, когато те опровергая.

- Виждаш ли? – изсмя се тя на среща ми. – Това ти е грешката, искаш да опровергаеш мнението ми за теб, винаги мнението на света за теб е водещият мотив, а не твоето собствено. Затова си невъзможна и е неспособно да направиш това, което уж убедено казваш. И не си взела никакво решение. „Да вземеш решение” означава да покажеш, че го правиш. Докато не видя резултати от решението ти, няма да окуражавам и дума, която излиза от устата ти, нито пък одобрително ще те потупвам по рамото.

- Ето, погледни. – разперих ръце, за да й позволя да огледа стаята наоколо. – Багажът ми е стегнат и още утре заминавам при сестра ми в Англия. Обещах й. Документите ми за напускане на тази отвратителна работа са подписани. Смятам да кажа всичко, което ми се е насъбрало на шефката ми. Завърших преди два месеца и е време да търся реализация в чужбина. Започвайки от утре и пристигането ми в Лондон. Оставям всичко тук – развалените връзки с хората, бившите приятели, споровете с родителите. Махам се и започвам на ново. Време е за почивка, да изследвам света и непознатостите му, да се видя в неудобна нова роля, да се отдам на приключения. И мисълта, че утре ще ми подари всичко това, озарява деня ми днес.

- Май превърна „утре” в нарицателно за мечтание. – поклати глава тя. – Очевидно виждам ентусиазма ти, и ако бях непозната, вероятно вече щях да слушам плановете за бъдещето ти, защото почти ме караш да ти повярвам. Но аз не съм непозната, а ти не си човекът, който твърдиш, че ще бъдеш утре. Всичко онова, което срещаш тук като несправедливост, ще вземеш със себе си и там. Ти бягаш от себе си, от възприемането ти за света, а не просто от едно място. И всъщност няма лошо в това. Лошото идва, когато същите несполуки те дебнат и в Англия, и в Африка, ако искаш и на край света. Навсякъде има некоректни работодатели, малоумни приятели, които избираме за гаджета, проблеми в семейството, проблеми между братя и сестри. Утре се превръща само в мимолетен миг на надежда, краткост, секунда спокойствие, което утре ще ти даде, затова и го окриляваш по такъв начин. Но утре единствено ще продължи живота ти, няма да го започне.

Сега аз застанах сковано насреща й, а умът ми лека полека избистряше думите й, опитвайки се да ги осмисли и от тази гледна точка. Колебанието, за което тя говореше, започна да се просмуква в мислите ми, и изобщо не го интересуваше, че аз не съм го канила. От себе си ли бягах наистина? И ако бягах тук в познатата среда, какво би станало, ако попадна в съвсем чужда. Щях ли да се изгубя или щях да се намеря? И струваше ли си да поемам този риск?

Знаех, че тя разбира защо мълча. И вътрешно толкова силно исках пак да й се противопоставя, да й покажа, че изобщо не е била права, но уви, не намерих увереността, която допреди секунди беше прегърнала тялото ми. Уморено седнах на леглото и зачаках думите й.

- Виждам, че имаш още решения за вземане. – отвърна ми тя и в гласа й четях загриженост. – И предвид разговора ни, се надявам да ги вземеш разумни. Да намериш, каквото и да търсиш.

Сега тя отново стана мен. Изгонила ме, както изгони и надеждите за утре. Ден след ден упорито го правеше, всеки път се стигаше до тук.

Другата ми половина, уплашената, отлагащата, нерешителната. Онази, която най-много ме нараняваше. А беше мен самата.

Изправи се срещу огледалото на стаята си и ме срещна за части от секундата. Погледна ме, този път трезвомислеща. И както винаги – в отражението на огледалото.

Някой ден щях да я пусна да излезе от рамката, да я оставя да облече мечтите си в действия, да я оставя да говори и да й позволя да завладее света. Думите болят, понякога когато са изречени, но още повече болят, когато всекидневно умират върху устните.

Някой ден, обещавам й пак.

блог

Хронология на любовните разочарования

10:31

Глупаците вярват, че има гара-щастие с подарен еднопосочен билет за нея.

Както когато бях на пет и си мислех, че никога няма да ми мине белега на коляното и че баба нарочно иска да ме накаже, когато налива допълнително кислородна вода. Щипеше и пищях. Май проплаках. После кръвта засъхна, раната изчезна, няма и следа от белега. Явно още тогава съм решила, че съм калена откъм болка.

Ето, глупачка съм.

Повече боли, когато ти разбиват сърцето. Най-много боли, когато ти разбиваш сърца. Шумът от строшеното още бучи в главата ми като ехо, като на бис. Сега търся баба за кислородна вода, а шишенцето е празно, по ръбовете хванало плесен. Моля я за лепенки, от онези шарените, детските, с нарисуваните влакчета. Вече знам, че никой не иска да ме наказва. Защо да го прави? Имам си времето, и страдание, прикрепено към него, и дълъг период на имунизация.

Едва ли някога завършва.

Когато бях на единадесет получих първата си двойка. По математика. Пък съм си бележкарка. Разочарованието още скърца под чина ми, докато дълбая дупки с пергела, за да изкарам яда си някъде. Където и да е било. По-скоро. Иначе веднага ще ревна пред двадесет и пет човека в клас.

Все някак, надмогнах омразата си към математиката. Дори си мислих да специализирам в нея, надявайки се да се превърна в критик-анализатор. Е, не можете да ме убедите, че четири + четири прави осем. Прави повече и още как! Слагаш сбор на четворните елементи, веднага след това създават нещо, пък на него му влияят още хиляди неща и най-нагло модифицират осмицата, от вертикала по хоризонтала, и ето! Станала е някакъв си знак за безкрайност..

Безкрайно се лутам в изключения от правилата.

Когато бях на петнадесет се влюбих за пръв път. Тогава бях изманипулирана, че съм задръстена и че трябва да си хвана приятел, опа гадже, с което да можем да си празнуваме месечинките и което да ме задържи за малко при себе си, колкото да ме отрака.

И аз отличничката, момичето на мама и тати, бъдещата лекарка, целомъдрената, възпитаната попадам в капана на клишетата. Идва тоя със широката усмивка, още по-широките гаджеризони, накривозакопчаната униформа, един химикал в джоба и хиляди причини да бъде мразен от учителите. И от мен! Ама си го харесвам, може ли иначе. Предава ми от бунтарщината си, пък аз му предавам девствеността си.

Вече съм на шестнадесет. Отворена. Ревнива. Истерична. Да не би да го изгубя. В продължение на още две години. Казвам ви – много съм заблудена! При положение, че линията на живота му е отпечатана на моята ръка!

И пропуших! Още не мога да ги спра.

От тогава ми е вредният навик.

Да обичам веднъж, завинаги и безрезервно.

Не познавам любовта във минало време.

Но много, често я познавам, чак когато е станало минало.

И в следващия урок беше така. Когато ръцете ми почнаха да треперят, килограмите ми да спадат, а нещо в гушата да ме стяга, теглих чертата. Пропих се от сълзите му и опиянена тръгнах да търся перфектното в другия.

Избраният, така го помнеше телефонният ми указател. Всичко, което съм търсила, го диктуваше съвестта ми. Баща ми беше доволен, а майка ми, после си изстрада с мен от прибързаното щастие. Виждах се в неговите очи – докато ми викаше, докато ми обясняваше колко ме обича, докато ме унижаваше и докато ме боготвореше – това бях самата аз, ама в минала година.

Издигаше ме във висините само за да ме изгори със слънцето.

Приземих се, псувайки Купидон, ангели и всякакви свръхествествени същества. Нали така започна историята ми с него.

В четири и половина сутринта, с бутилка малцов алкохол и сериал за вампири.

Сега това е най-самотното ми време, най-противният алкохол и най-любимото ми предаване. Любимо ли? Исках да кажа омразно, омразно, о-МРАЗ-но.

О, не.

Мраз и февруари.

Февруари, никога не е бил по-дълъг, щом е февруари без теб.

И последният. С многото имена. Райън Гослинг. Джаред Лето. Целият пакет от дадености.

Казва ми, че обича и че обича за пръв път. Пазим се от зли очи, пазим тайна. Повтаря ми колко съм красива без грим, колко го вдъхновявам, отваря вратата на колата си и майка му ме обожава. Удобно ми е с него, жена съм почти. Не ми повишава тон, не се бунтува срещу порядъка. Обожава света ми, обожава и мен.

И аз го обожавам.

Ама съм пропуснала да прочета на пакета, етикета с внимание да не пипам, щом ръцете ми са мръсни. Хлапачка съм, отказвам да прочета преди употреба.

И започват да ми липсват:

Среднощните спорове, малките бунтове и големите провокации. Мазохистка съм, искам си белезите и раните от обичане, от малка съм свикнала да ми щипе, за да знам, че се лекувам.

И си заминава последния – посреднощ – разтреперан, сдържан, в най-хубавия си костюм. Взима билета в ръката си. За гара-щастие.

Аз оставам.

Малко по-тъжна, малко по-изгубена, малко по-пораснала.

Живяла няколко живота едновременно и преживяла няколко любовни романа.

За такива момчета се пишат поеми.

А момичето ги препрочита.

венец

DIY: Декоративен есенен венец

21:38

Напоследък съм се захванала с предекориране на стаята ми и се опитвам да освежа всеки неин ъгъл. Търсейки различни идеи, съвсем между другото попаднах на секция в Pinterest, свързана с есенното декориране и украсите за Хелоуин, откъдето пък започна близо двучасово скролване и вдъхновяване.

В България празникът на Вси светии може и да придобива популярност, но почти съм сигурна, че хората, които обзавеждат домовете си с тематични украшения са единици. На мен самата все още ми се вижда неестествено да подреждам издълбани тикви, восъчни фигури и кървави отпечатъци по прозорците в чест на празника, но от друга страна съм готова безрезервно да приютя "есенния дух" в апартамента тази година.

Оранжево-червеникавите отенъци, дървесината, оползотворяването на окапали листа, есенните дръвчета ме изпълват с усещане на спокойствие. Любопитни са ми крафт проектите и ме привличат множеството идеи в Интернет, затова и днес имах творчески следобед в малката ми стая.

Венецът, който се заех да правя, всъщност не представлява някаква философия, но използването на много парчета от панделки го превръща в истински разтегач на време. Отне ми към два часа и половина да го завърша, а към края старанието ми вече отстъпваше място на досадата.

За венеца ще са ви нужни:

рингова основа - моята е закупена от книжарница "Слънчогледи";
панделки;
брокат - него приготвих за резерва, ако панделките ми привършат да обсипя непокритата част от венеца.

Използвах оранжеви, червени, бордо, телесни и кафеникави панделки, но съм сигурна, че безпроблемно можете да експериментирате цветово.

Пожелавам ви търпение и взискателност при правенето и един нов, хубав венец, с който можете да усмихнете входната си врата.

аутфит пост

Плетиво, федора и златисти закачки

22:05

Денят се люлее в колебание. Мъглата е основно действащо лице. В очакване да завали, но не съвсем. Октомври е.

Кой каза, че е рано за вълнени шапки и плетени шалове?

Една от ключовите думи, която описва моята 2015 година, е злато. Буквално присъства навсякъде - от първия сериал за годината, през музиката, до баловете, временните татуировки и дрехите. Навлизаме в десетия месец и десет пъти повече обичам златистите елементи отколкото в началото на малката ми мания. Възприех го като нещо толкова лично, че изневерявам на принципите си, ако не заложа на него в почти всеки аутфит в почивните ми дни.

Черното от друга страна рядко е моят цвят. Почти не припарвам до него, освен ако не говорим за онези екслузивни, специални моменти на годината, в които сякаш черното винаги е правилният отговор, щом отворя вратите на гардероба си. Дали се дължи на неспокойното време? Или на факта, че за рождения ми ден получих дългожеланата черна федора за подарък? Не мога да бъда сигурна.

Със сигурност обаче не мога да се сдържа.
Комбинирам го със златистите отенъци на аксесоарите, петролните цветове на камъните и освежавам с тъмносиньо.

Този е първият аутфит пост от останалите предстоящи.

Едновременно с нотка на аристократичност и комфортна принципиалност,

ви представям градска визия no.1

Рокля - H&M

Бижута - Six

Чанта, чорапогащник - неизвестен магазин

Федора - H&M

Оксфорт обувки - Paolo Botticelli

Биосвят и здраве

Ирландски скоунс и почивно в петък

19:54

Докато времето навън продължава да ми внушава манипулации сякаш е точният момент да заредя плейлиста с коледна музика, да купувам коледни декорации и да се чудя какво да купя за Коледа на близките си, аз упорито си повтарям, че е просто октомврийска аномалия и се възползвам от прохладата по най-добрия възможен начин. Той включва печене, крафт-проекти, първият маратон на "Момичетата Гилмор" и първата книга от новата поредица на Сара Дж. Мас. За всичко това планирам да пиша и хронологично започвам с рецепта на едни непретенциозни, полусладки/полусолени курабийки, които са перфектното здравословно решение.

Представям ви рецептата за скоунс-курабийките като не претендирам, че е напълно дословна спрямо оригинала. Ирландският скоунс е т.нар. "бърз хляб", предполагаемо появил се по времето на кралица Виктория и средата на 17 век. Като основни съставки за тестото се спрягат пшениченото и ръженото брашно, а също и овесените ядки. Сервирали се със домашно сладко и с домашно крема сирене, обикновено по време на следобедното чаено парти в британския корт. От там се появява и синонимът им "чаени тортички".

Колкото и да модифицирам рецепти и да изнамирам "истинската", съм напълно убедена, че докато не посетя ирландска или лондонска кафетерия, няма да се доближа до автентичния им вкус. Затова междувременно експериментирам в кухнята и услаждам дъждовните си следобеди с тази хрупкава версия на скоунси, подходяща както за закуска, така и за почерпка на гости.

Рецепта за 15 броя

220г брашно
50 г захар (обикновено я пропускам)
2 ч.л. бакпулвер
180мл гъст много студен айран
100г студено масло, нарязано на кубчета
50-60г фини овесени ядки
кората на един лимон
ванилия

В купа смесете сухите съставки: пресятото брашно, бакпулвера, овесените ядки и захарта. Добавете кората от лимона и ванилията, нарежете маслото на кубчета, прибавете към останалите съставки и разбъркайте. Сместа става на парцали и на трохи.

Последен изсипете гъстият айран и започнете да бъркате пропорционално, с помощта на шпатула или дървена лъжица, така че да се образува хомогенна смес. Ако полученото тесто е кашкаво и прекалено меко, за да работите с него (това става заради разтапяне на маслото), може да го увиете във фолио и да го оставите в хладилната камера, за да дръпне за няколко минути.

Когато тестото е готово, може да процедирате по два начина:

- ако е достатъчно твърдо - разточете върху набрашнен плот тестото, с дебелина на кората около 3-4 сантиметра, след което използвайте кръгли формички, за да оформите всеки скоунс;

- ако е недостатъчно твърдо - можете да ги оформите с помощта на лъжица.

Подредете върху хартия за печене и по желание можете да намажете всеки с разбит жълтък. Печете около 15-20 минути на предварително загряна на 190 градуса фурна.

Когато скоунсите са готови, можете да ги гарнирате, както със сладко, така и със солено, а защо не и с двете?

Аз използвах сладко от черни боровинки, нутела и пудра захар.

Дано ви хареса! :))

блогър

Дневни нощници

22:38

блог

Есенно

17:38

Алена кралица

"Алена кралица" - ревю и цитати

21:59

Книга: Алена кралица

Автор: Виктория Айвярд

Издадена: 2015 г.

Жанр: антиутопия, young-adult,

Оценка: ★★★★★★

"Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото. "

Е, колкото и да обичам този цитат, признавам, че го усещам като малко краен, твърде пресилен и предварително осъдителен. Очевидно, че книгата е пламък, без никакви сенчести места по нея. Предполагам, че това е едно от изключенията на тезата му.

Нещото, което не харесвам на юношеската проза и на фантастиките, е това, че заради прекалено им количество, често съм скептична, когато вляза в книжарниците и видя нови и нови заглавия. През ума ми минават въпроси: "Ох, заслужава ли си?", "Пак ли поредната хубава корица?", "Дали е чак толкова хубава, колкото я рецензират?". Често съм била залъгвана от хубави думи, свръхсуперлативи, майсторски изпипани корици; създавам си огромна еуфория и нагласа, купувайки книга, надявайки се, че о-боже, тя ще бъде приказна, а накрая единствено попивам от разочарованието и отегчението страница сред страница.

Притеснявах се, че "Алена кралица" ще бъде поредната грешна покупка и просто красива украса на лавицата ми с книга. Оставих я на пауза, почетох ревюта, пообмислих и когато "Сиела" обявиха ден на -50%, часът на книгата настъпи.

Не съжалявам нито секунда от приключението, в което 500-те страници ме впуснаха. Съжалявам единствено, че ще трябва да си почакам толкова дъъълго за продължението.

Още в самото начало, авторът ни запознава с разпокъсвания свят на Норта, с динамиката на ежедневието в живота на една крадла, с лоялността към семейството и предаността към най-добрия приятел. Първите глави представят друга реалност, в която ценностите, моралните качества и способностите се определят по цвета на кръвта ти. Светът е разделен на две: среброто е синоним на лукс, пиршества, възвишеност, а червеното е цветът на робския труд, недоимъкът, тоталната липса на надежда, че може да е по-добре. Среброто управлява и диктува, червеното изпълнява и попива. Ярко разграничени са и са невъзможни за преплитане.

До момента, в който Мер Бароу не се появява. Тя е тази, която олицетворява революция - носи в алената си кръв сребърната дарба да създава, контролира, унищожава с мълнии. Тя е мутация, тя е изключение, тя мрази среброто. Още повече мрази, факта, че под финия грим, тежките бижута и лилавите рокли, се превръща в една от враговете си.

Осъдена да бъде годеница на принц Мейвън, дебната от хиляди камери в диамантения дворец, откъсната от родното си село и най-добрият си приятел, Мер бързо се увлича по бунтарската Алена гвардия, която цели да превърне този свят на разделение и несправедливост в купчина пепел. Мер се превръща в съмишленик, инициатор, катализатор на алените атаки и скоро разбира, че дори Сребърните могат да се страхуват. Едни за короната, други за историята, трети за преобърнатите си представи. Среброто също може да се сипе като брокат, тежестта на властта е непосилна за всеки, а любовта е способна да пробие каменното сърце дори на най-праволинейните пълководци.

Опитната малка крадла много скоро се превръща в несигурно, малко мълниеносно момиче. Тя се оказва не само между два свята, но е и разкъсвана между два избора кого да обича, между наивността и сляпата вяра, липсата на доверие и липсата на сигурност. Поредица от прибързани решения, неопитомени емоции, нетърпение за по-добър утрешен ден, са само част от причините, които постепенно разрушават оскъдните парчета надежда, трупани и подарявани от хора, които тя едва познава. Всеки може да предаде всеки. И наистина успява.

"Той винаги ще избира теб."

"Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си.

Трябваше да ме послушаш"

Ако все още не сте я прочели, не знам какво чакате още! Просто го направете, защото обещавам предстои ви грандиозно приключение - толкова динамично, превратно, бурно, че сърцето ви ще прескача през целия спринт и няма да иска да спре дори за кратка почивка. Всепоглъщаща история, достоверни герои, ужасяващи сцени на несправедливост, болезнени загуби и разочарования и то-о-о-о-о-о-лкова много любов. Непотърсена любов, непопитана любов, незапочната любов, наистина любов. Истински коктейл от емоции.

Ако мога да направя най-кратко резюме на сюжета, може би "Алена кралица" е книгата, която би изглеждала, ако "Игрите на глада" срещнат поредицата "Изборът". Немалко пъти се открих изгубена в световете, които си бях изградила и за двете фантастики, че се запитах къде са Максън или Катнис.

Въпреки това книгата носи свой собствен емоционален заряд и те разпокъсва на всяко стъпало, което героите изкачват напред към достигането на великите си постижения. Любимата ми част остава, че мога най-спокойно да призная, че това беше първата книга, в която любовният триъгълник (четириъгълник), не беше движещата сила. Сякаш акцентът остана върху другите дела, сякаш имаше прекалено много случващо се и заинтригуващо, че да ми остане време да си избера коя двойка да подкрепям. Още по-странното е, че на края на цялата история, мога спокойно да видя и Мейвън, и Кал, и Килорн като половинки на Мер. Прекалено много обстоятелства има, които пречат на трезвата преценка за това кой е най-подходящ за нея. Любими са ми и обърканите, пълни с недостатъци изградени герои. Няма нито един герой в цялата книга, който да е описан като перфектния. Всички са малко увредени, малко несигурни, малко незавършени. Това ме прави още по-любопитна за продължението.

“ Той знае, че потъвам бързо като камък,

който попада в реката.

И иска да се удави

заедно с мен.”

Светът, представен от Виктория Айвярд, е прекрасно построен, с такава лекота мога да начертая границите му, че почти вярвам, че е истински. Сцените с битките са едни от най-добре описаните някога за литературата. Майсторски натрупващо се напрежение, кулминационни моменти, които могат да те оставят разтреперан. Каузи, заслужаващи битка, отстояване на характери и позиции, великолепни сюжетни обрати. Всичко, тази книга си имаше всичко.

Хайде, изгрейте червени като зората. ((:

“Искате да основа цялата си операция, цялата революция върху някаква тийнейджърска любовна история?! Не мога да повярвам в това.”