Отвъд рая;

Изповедта на изгубилия влюбване

9:33

Отвъд искрящите светлини на висящите полилеи, покрай завистливите дами с почти настървен блясък в очите, скрил хилядите им недостойни усмивки, и точно след мъжа, който им се кикотеше с червендалестото си лице, стоеше фина млада дама, която държеше чаша просеко в лявата си ръка. Тя стоеше до балкона на скъпото имение и смело отпиваше от питието си. Един от сервитьорите по-рано ѝ беше препоръчал да дегустира колекцията от стари и доста скъпи вина. Но за нея това не означаваше нищо. Не ѝ даваше нищо. Просекото беше ароматно, а тук до балкона беше тихо.

Тя огледа залата придирчиво и се зачуди дали срещата ѝ щеше да се опита отново да ѝ досажда. По-рано през седмицата, когато младата ѝ, бъбрива колежка, беше разбрала, че ще посреща Нова година сама, беше настояла да ѝ организира сляпа среща с напълно непознат. Разбира се, тя се беше оказала тотален провал, затова и сега, в последния час преди полунощ, тя горчиво съжаляваше, че беше склонила да я убедят в подобно безумие. От този тип, които тя не предприемаше, защото знаеше колко рядко се случваше някой истински да я впечатли. Надсмя се на наивността си и пресуши чашата си. Тъкмо реши, че е време да приключи вечерта, когато към нея се приближи висок чернокос мъж в класически черен смокинг. Пренебрегваше правилото да не задържа погледа си върху непознати, когато непознатите го правиха първи и идваха към нея с целеустремена крачка и две чаши просеко.

- Здравей. – усмихна ѝ се той и тя забеляза очарователна трапчинка на дясната му буза.

- Познаваме ли се? – предпазливо попита тя, въпреки че какъвто физиономист беше, нямаше шанс да забрави някой, с когото е прекарала повече от десет минути в активен разговор.

- Цък. – лаконично започна той и допълни, подавайки ѝ едната чаша с просеко. – Ако, разбира се, не броим това, че те наблюдавам как стоиш сама в последния половин час, разглеждайки залата, и уверено твърдя, че научих това-онова за теб.

Какво беше казала за лесното впечатляване по-рано? Връщаше си го. Току-що някой – привидно любопитен, интелигентен и видно, твърде видно привлекателен – беше успял да грабне интереса ѝ.

- Нека да чуем. – подкани го тя и взе чашата, която ѝ подаде. Беше номер пореден.

- Обичаш просеко. – започна непознатият, а тя завъртя очи в отегчение. Той се засмя и продължи. – Трябваше да започна на сигурно. Та, обичаш просеко и това да останеш сама, пред това да споделяш времето си с неприятна компания. Не понасяш хората на това събитие, но обожаваш да ги наблюдаваш и да се чудиш колко още могат да ти се покатерят на нервите. Предизвикваш – и тях, и себе си. А погледът ти, нажежен и издайнически, – той ѝ кимна – сам стопява ледовете на красотата ти.

Той изнесе напред чашата си за наздравица, а тя я прие с впечатлен израз на лицето си. Е, със сигурност беше познал, но пък едва ли беше трудно да се разчете безизразното лице на жена, която прекарваше последния час нас годината в собствената си компания. И въпреки това, беше добър. Изказът му беше добър. Маниерът. Парфюмът.

- Психолог? – повдигна вежди въпросително, но той поклати глава. – Експерт по езика на тялото? – той завъртя дясната си длан в жест „горе-долу“. – Бизнес коуч?

- Бинго. – непознатият се усмихна широко, разкривайки подредени зъби и нейните разхвърляни мисли. – Справи се добре.

- О, бих казала, че съм се изложила. Трябваше с това да започна. Та, какъв друг може да си, в зала пълна с бизнес снобари. Може би половината от тук имат нужда от терапия.

- Само че не го наричаме терапия. – поправи я той, отпивайки от просекото си. – Ммм, твърде е сладко за вкуса ми.

- Произведение на изкуството. – лаконично го поправи тя и отпи. – В него се борят и мекотата, и режещата свежест, и ароматите за надмощие. А издигащите се балончета – тя повдигна чашата и се вгледа в нея – възхитителни за сетивата, но траят секунди. Също като щастието, не мислиш ли?

Той замълча и задържа погледа си върху нея – настойчиво. Вперил поглед в очите ѝ, отпи бавна глътка от просекото и нареди на непцето си да усети думите ѝ една по една. Този път беше по- различно. Думите ѝ му добавяха привкус. Тя добавяше. Нещо в нея му подейства.

- Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е изгубена... – прошепна той, по-скоро на себе си. – Мога ли да те поканя на танц?

- Уви, не танцувам. – засмя се звънко тя и поклати глава. – Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е спечелена.

Двамата се засмяха.

- Е, непознатѝ, защо празнуваш сам?

- Може би е редно да кажа, че работя, за да не ме помислиш за част от групата на всички тези снобари, които толкова не харесваш. – смигна ѝ той. – И ще го направя, без да лъжа и да лицемернича. Не понасям тези хора.

- Но разчиташ на света, който основават.

- Той ме поддържа.

- Просто едни парадокси. – замислено отвърна тя и отпи от просекото си.

Той последва жеста ѝ, докато мълчанието продължи да изпълва пространството по между им. Не беше принудено, нито неудобно. Очите ѝ отпиваха от питието и от погледа му. След малко той вирна брадичката си към нея и поканително я попита:

- Искаш ли да излезем отвън.

Тя кимна с половинчата усмивка и видя как той грабна бутилката просеко от най-близката коктейлна маса. Засмя се, уви се плътно в шала си и точно, когато се завъртя на пръсти,усети как ръката му се плъзна по сатенената материя на роклята ѝ. В мястото между талията ѝ ханша ѝ. Не беше студът това, което я накара да потрепери.

Той я съпроводи към балкона и двамата вдишаха декемврийския въздух, наситен с аромат на борови иглички и предопределеност. Облегнаха се на железния викториански парапет и загледаха напред в нощното небе. От тук, през деня спокойно можеха да се видят лозята, които раждаха плод през лятото и високите планини вляво от тях. Сега нощта беше тиха, тъмна и носеше някаква тайственост.

- Е, страннице, новогодишната вечер е. Имаш ли списък с резолюции? – попита я той, доливайки просеко в чашите им, оставяйки бутилката на малката маса.

- Само една – да правя неща, от които се страхувам. – тя отпи и се поправи. – Да правя нещо, което ме плаши.

- Изглеждаш интелигентно и обрано. Така сякаш се познаваш достатъчно. Сигурно знаеш кое е нещото, което най-много те плаши и което искаш да коригираш в себе си.

- Разбира се. Повече ми се иска да си позволявам да чувствам, да бъда не само впечатлявана, но и впечатлена. И да мога да задържам – и чувството, и човека, и себе си в такава светлина.

- Кога за последно се почувства така? – попита я той, но не отделяше погледа си от нейния.

- Преди секунди. – предизвикателно задържа погледа му. – В момента.

Непознатият отклони погледа си от нейния, за да се засмее тихо и да повдигне главата си. Пресуши просекото си и остави чашата си, където остави бутилката преди малко. Приближи се към нея и нежно ѝ отне чашата. Направи още една крачка и сега тя беше принудена да повдигне главата си, за да не наруши контакта си с него.

Дишането ѝ се накъса. Сякаш с приближаването си, той отнемаше от кислорода пред нея. Тя облиза устните си, а очите му се изместиха от очите ѝ, към устните ѝ, към езика ѝ и той въздъхна. Едвам удържайки контрола си, нежно постави ръка на тила ѝ и сега разстоянието по между им беше толкова миниатюрно, че носовете им почти се докосваха.Тя притвори очите си и постави ръце на гърдите му. Под досегът ѝ усети твърдостта на мъжеството ѝ и нещо в нея се пречупи. Нещо голямо, нещо огромно. Нещо толкова бегло познато, че почти не помнеше дали ѝ се беше случвало.

Не вярваше в любовта от пръв поглед, нито в страстта от пръв поглед.

Не вярваше изобщо в съвсем първите романтични неща, между съвсем непознати.

Но това, в което вярваше, в момента потъваше в нечовешкото желание да вкуса устните му.

Тя се предаде на инстинкта си и го целуна. Простена в устните му, отпивайки аромата на прощалното просеко. Той плъзна ръцете си от тила ѝ до врата ѝ и нежно го стисна. Хищникът, който се оформяше в гърдите ѝ почти изплака от дразнението, и я накара да превърне бавната, колеблива целувка в продължителна и дълбока. Не беше целувана така. Не помнеше да ѝ е парело под досега на някой друг преди. Всъщност се чувстваше съвсем неопитна, недокосвана.

Сякаш новогодишната ѝ резолюция вече ѝ се случваше.

Непознатият повдигна брадичката ѝ, завъртя я към стената и опря тялото ѝ в нея. Направи пътека от яростни целувки по врата ѝ, стисна гърдите ѝ и се приближи толкова плътно в нея, че тя усети ерекцията му. Някъде долу, под тях, всички онези посредствени хора се подготвяха да броят последните секунди на годината, докато тя броеше последният път, в който притежаваше тази първа емоция за себе си. Някъде долу, скучната ѝ среща вероятно все още търсеше начин да достигне до нея, докато тя се чудеше дали може да достигне кулминацията само от нечие докосване.

И точно когато се замисли докъде можеше да му позволи да стигне на този тесен балкон, в това великолепно имение, някъде отблизо и в същото време далече, някакви хора започнаха да отброяват.

Десет...

Девет...

Осем...

На едно заваляха фойерверки във въздуха и пръснаха светлина наоколо. Двамата бавно прекъснаха целувката без да се отръпват един от друг. Някакви хора се приближаваха към вратата на балкона. Непознатият я взе в ръцете си и я прегърна плътно, измествайки с нежност следите от възбудата. Учудващо комфортно. В ръцете на непознатия. Така се чувстваше в първите секунди на новата година.

- Честита нова година. – наклони се той към нея и ѝ подшушна. – Знаеш ли, все още не знам името ти?

- Тереза. – подшушна му тя обратно. – А твоето?

- Павел.

- Честита нова година, Павел. Ще споделиш ли твоята новогодишна резолюция?

Павел се поколеба и на нея не ѝ се стори, когато нещо в тялото му помръкна. Сякаш се промени.

- Да успея да се докажа в Щатите.

Тереза почти ахна, когато си даде ясна представа, че този човек беше дошъл изневиделица и също толкова бързо щеше да си тръгне.

- Заминаваш скоро?

- След три часа. – кимна той. – Нает съм на работа в една корпорация. Всъщност изпълнителният ѝ директор е някъде тук в залата.

Нежеланието ѝ да продължи разговора може би си пролича, когато тя се отръпна от него. Разочарорванието беше по-голямо отколкото бе очаквала. Най-бързо сбъдналото се и провалило се новогодишно желание беше нейното. Заживяло в най-краткото време между две съседни години.

- Надявам се да успееш да изпълниш резолюцията си. – Павел сякаш беше прочел мислите ѝ. – Със сигурност...

- Не завършвай с това, че го заслужавам. – довърши тя вместо него. – Е, благодаря ти. За това, че преобърна преживяванията ми тази новогодишна вечер.

Шумотевицата от хора и наздравици около тях се усилваше и цялата топлина на вечерта отиваше по дяволите. Студът се просмукваше през кашмирения ѝ шал, а балончетата, които я пазеха вече се бяха спукали.

- Съжалявам. – отвърна Павел и кимна. – Може би догодина, когато се върна...

- В резолюциите ми не е да вярвам на „може би“. Не се притеснявай. – прекъсна го тя, грабвайки бутилката с просеко. – Такъв е вкусът на насладата от живота. Възхитителен за сетивата, но трае секунди. Също като щастието, не мислиш ли?

Усмивката му беше последното нещо, което той видя, преди тя да му обърне гръб и сатенът да затанцува по извивките на тялото ѝ.

Списъкът с гости.

Щеше да го провери, когато догодина се върнеше на същото място.

Дотогава имаше просеко.

бял стих

Сред чаршафите

16:15

бял стих

Зимно хайку

12:31

коледни разкази

Бъдник

13:54

Дядо Вангел сложи катинара на портичката и коцук-коцук изчисти още веднъж пътечката пред нея. Снегът беше валял неуморно вече седемдесет и два часа и двамата с жена му – баба Лада, бяха заклещени в малобройното село за Коледа. Децата нямаше да дойдат от големия град да празнуват, бяха се обадили предния ден да си кажат, че времето е лошо, а и дребосъците не са калени за село. Дядо Вангел разчеса мустака си и си изсумтя с едно тюх. Сякаш навремето са имали избор. Ама сега на – и магазините пълни, и изобилието навсякъде, и достъп до всичко. Достъпът до хората – няма го. Ей, там в къщите, между хората дето трябва да си е най-пълно, е празно.

С тези размисли, дядо Вангел посипа още малко сол по двора пред къщурката и откачи една връзка със сушените люти чушки, та да си подлюти малко сърмичките скришом от баба Лада. Изтръска си галошите, събу ги пред антренцето на къщата и влезе. Шаро го посрещна с приятелски лай и опъна лапичките си игриво към терлиците му. Дядо Вангел го изгледа заплашително и му заръча да кротува, че да не го върне пак на студа. Не, че сърце щеше да му даде, ама за дядо Вангел почит трябваше да има.

Сетне влезе в затоплената стаичка и видя баба Лада да стои пред печката. Тя се клатушкаше на люлеещия стол и си тананикаше „бела съм, бела, юначе“, докато кърпеше стари терлици. Гласът на баба Лада галеше нарушения слух на дядо Вангел, та сякаш направо го лекуваше. Той се връщаше някъде в годините преди, га не му трябваше апаратче, и я чуваше как пее най-хубавата мома на селото на мегдана до него. И той я заобикваше, обикваше и така се видеше, че другите левенти не пресягаха да клинчат до нея.

Заслушан, дядо Вангел прибра чушките в джоба на елека си и се наведе да вземе кофата с бъдника да накъди огъня:

- Вангеле! – извика му баба Лада като че ли той беше в съседната стая. – Да ги махаш тия чушки, че прекаляваш га ги туриш на сърмите. Ще ми кашляш пак като магаре.

Дядо Вангел изпуфтя. Толкоз години бяха делили един покрив и за цялото туй време така и не разбра как все го разбираше, независимо колко потаен беше. Пък може и да не е било от толкоз отдавна. Знае ли вече. Те годините така размиват времето, че вчера и он ден превръщат в страшна бърканица. На осемдесет ли беше, или още на шестдесет, кога се изтъркулиха годинките.

- Ела тука, да ги пробваш тези терлици, че ги умалих като ги пришивах.

Дядо Вангел знаеше, че няма как да ги е умалила, защото мерникът ѝ беше по-точен и от този на ловец в разгара на годините си, ала я послуша. Наведе се, обу си новите терлици и вирна краката си доволно пред нея.

- Ето на, ходилата ми и те са се смалили.

Баба Лада го изгледа косо изпод очилата си и дядо Вангел забеляза как ловко се опитваше да се сбори с напиращата усмивка. Такава си беше баба Лада. Опитваше се да е строга, ама една такава доброта прозираше през очите ѝ, че надмогваше каквито и да е било опити за строгост. Дядо Вангел си помисли, че въпреки това, тя му оставяше у него едно чувство на страхопочитание. Същото каквото искаше да оставя и на Шаро. Сетне се засмя звънко, сякаш искрено се забавляваше над собствената си шега.

- Слушай, Вангеле, не е чак толкова смешно. – баба Лада го скастри и се залюля леко на стола. – Тури дървата у печката, че пак ще изтървеш огъня. Не се е спряло да вали и навява, трябва да не изтърваме огъня. Бъдника трябва да гори цяла вечер преди Коледа. Пък сетне иди да ми намелиш орехи, че да имам за желадите. И бърже да я свършваме работата, че заника иде. Не ща да заварвам масата неподготвена за Бъдни вечер.

- Ладке, що ти е да правиш желади, ма? – почеса се дядо Вангел там дето не го сърбеше, та се зае да пълне казанчето на печката с дърва. – Нали децата няма да идат. И сърмички има, и бобец, и туршията е тамън станала. Що ти са тия желади?

- Щото ми е любаво, бе! – скара му се пак баба Лада. – Масата трябва да е стъкмена, даже да нямаме гости, пак ние сме гости на Господа. Тази вечер е за него. Затуй трябва да сме нагласени.

Дядо Вангел не заспори повече с баба Лада, че не искаше да вика гръмотевици в погледа ѝ. Повече я тачеше спокойна и все търсеше да ѝ създава спокойствие. Та нали на години си беше и с тази нейната въодушевеност, по-кротко трябваше. Затуй той си я култивираше, да си я пази напред с годините.

След няколко часа – кога желадите бяха готови и огъня не спираше да пука в печката – баба Лада и дядо Вангел седнаха на масата и се чукнаха в наздраве. Вятърът навън фучеше и снежинките заледяваха прозореца. Радиото тихо напяваше народните песни и отвреме на време Шаро пригласяше с лая си. Тиха беше тази Бъдни вечер, дядо Вангел не пропусна да забележи.

- Ладке, отдавна не сме били тъй. – каза той като отпи и навлажни мустака си с парливата течност. – Все някой ни е бил дома. Я нашите, я децата. Даже комшиите сме викали. Ма такова време ни изненада, всеки залостен зад четири стени.

- Така е трябвало. – каза спокойно баба Лада. – Като напети юноши да сме си двамата. Подарък е тази Бъдни вечер, пък децата все ще дойдат. Те си знаят, ние работа нямаме да им се бъркаме. Я да се постопли малко, да се пукнат черешите. Ще поостанат, ще видиш. И другата Коледа пак ще сме заедно. Тъй го виждам аз.

- Е, друга работа нямаме. Ще ги чакаме. – изсумтя дядо Вангел, ядосан, че нямаше друг за мъжка наздравица. – Дотогава ми попей, Ладке. Че тъй на празници да ми е тихо, не мога да търпя аз.

И баба Лада като запя „Ой те, дръвце, право дръвце“, сякаш и дъха му на дядо Вангел замлъкна. Радиото спря и Шаро и той спря да приглася от антрето. Само гласът на баба Лада се извисяваше – нагоре, нагоре, та дядо Вангел беше сигурен, че чак до Господа стигаше. За него пееше, нали този глас даром беше от него. Преглътна дядо Вангел още малко от ракийцата и му стана топло на душата. Заклати се в ритъма, полюбува се на баба Лада. Ей, туй му беше най-големият подарък. По празници, без празници, да я има нея, и все да я слуша.

- Тури още едно дърво. – след малко каза пак баба Лада, а дядо Вангел тамън беше зачервил бузите и се беше размекнал в стола.

- Ладке, тъй огъня ще гори чак до другата Коледа. – запротиви се дядо Вангел, ама пак стана. Нали все я слушаше.

- Да гори, туряй. И на следващата Коледа да е топло.

И така.

Изтъркули се и пролетта, и лятото, и есента, и годината.

Два дни преди Коледа, баба Лада се спомина. Не успя да дочака децата за празника, въпреки че едва ли щяха да дойдат, ако не беше за погребението. Такава страшна зима беше ударила, че дядо Вангел не помнеше да е виждал подобна. Вятърът беше леден, в цели преспи валеше. И беше студено. По-студено и от камък.

На Бъдни вечер си полегна дядо Вангел. Изморен от гирлутията и суетнята на гробищата. И на сърцето му тежно беше. Да гледа шестдесет години да се заряват с хубавата му булка. Ма се държеше, де. За пред децата. Сега само малко да си полегне, да си поплаче във възглавницата, га си представяше гласа на баба Лада.

Заспа и му се присъни – баба Лада като млада. Първият път, където я задяваше на мегдана и срамежливо ѝ окичи китка в косите. Пък тя го грабна смело за ръката и го поведе напред към хорото и танцуваха, и танцуваха, и танцуваха. Цяла вечер, докато остана само месечинката да ги гледа.

На Коледа, като дойдоха децата, с натежели сърца отключиха портичката, когато никой не ги посрещна от нея. Само Шаро скимтеше от антрето, едно такова печално, затихнало.

Намериха дядо Вангел в леглото, изглеждаше така сякаш спеше. С усмивка на лицето, така сякаш най-хубавия сън сънуваше и го крадеше. Синът му се доближи до него и постави длан върху ръката му.

Тялото му беше толкова студено, че чак контрастираше на топлината в къщурката. Погледна печката, за да види как бъдника вътре догаряше. Правилно го беше инструктирала баба Лада – дървото да не спира да кади в печката.

Ама беше пропуснала да му каже.

Че не с дърва, а с хора.

С любими хора, човек може единствено да се топли.