Ти имаш вкус на солено море, кокосово мляко и ухаеш на бриз. И си карибско море, и си тиха лагуна. Аз съм студен, зимен следобед, сгушен сред антикварна хартия и изтънели писци от мастило. Очите ти помнят единствено изгреви. а изгревите идват за август с теб. Да гушнат загара ти, целувайки кожата, под леката, бялата, ленена риза. Моите пък романтизират залеза на пет...
1. Любимият ми месец е Септември. 2. Все още се колебая и не мога да реша кое от двете чувства обичам повече - пристигането на есента или пристигането на пролетта. 3. Със сигурност есента ми е любима. 4. Когато ми е студено, ставам раздразнителна. 5. Интроверт съм. 6. Ако се чувствам комфортно около теб, ще ме помислиш за странна. 7. Понякога се смея на...
Неподредено е. В стаята, в апартамента, на работното място и университета. В дните за работа, в дните за почивка. Сред хората, сред страниците. Навсякъде. Едно не предхожда две, нито петъкът уикенда. Графикът е натоварен, месец след месец, до цяла година. Вехториите се трупат – бавно, оставят забравени, отложени... Изпълват пространството и остават незабелязани, дотогава, докогато е невъзможно...
лабрадор и голдън ретривър
"Който е казал, че диамантите са най-добрите приятели, очевидно никога не е имал куче"
11:26
Отварям тази тема с цитат, чийто автор ми е неизвестен, но убедително твърдя, че има истина изцялото му съдържание.
Откакто се помня, толкова години наред, винаги съм искала да се будя до една мокра муцунка, да се смея на тромавите движения, да държа лапички в ръцете си, че сега, когато имам възможността да го правя, детето в мен ежедневно ми благодари, че най-накрая получава подаръка, който винаги е искало. Въпреки закъснението.
Откакто се помня, толкова години наред, винаги съм искала да се будя до една мокра муцунка, да се смея на тромавите движения, да държа лапички в ръцете си, че сега, когато имам възможността да го правя, детето в мен ежедневно ми благодари, че най-накрая получава подаръка, който винаги е искало. Въпреки закъснението.
Запознайте се с Бостън! Най-великолепната смесица между голдън и лабрадор. Все още е на едва петдесетина дни и е в бебешката си възраст, в която, колкото и време да прекараш с него - не можеш да му се нарадваш. Сънливият му поглед, ушите му, които пляскат като плавници, засилката, с която тръгва към теб са само част от очарованието му. Тепърва ми предстои да го опознавам, да го уча (мразя думата дресирам), да си ставаме по-лоялни един към друг всеки ден. За всичко това нямам търпение, но най-вече: нямам търпение да му купя повод и за деня, в който ще си направим първата разходка.
Чувала съм как хората твърдят, че няма толкова чиста любов, отколкото тази на кучето. За първи път видях част от това, когато тази седмица ударих кутрето на крака си и извиках от болка, а малкият, въртейки се около мен, скимтеше. Почти останах шокирана и, разбира се, веднага забравих какво ме боли.
Та, сега когато имам, labradorable същество до себе си, нямам търпение за годините, които предстоят - да го гледам как от четири килограма и бебешка козина, се превръща 60-сантиметров господин с доблестна осанка. Излишно е да казвам, че откакто го имам - игрите са повече, вечерите са по-дълги, разговорите продължителни, а смехът е основен рингтон на апартамента. Онова, което сега осъзнавам, като горд стопанин на куче, е, че те сплотяват и сближават хората, много повече, отколкото съм очаквала.
И е специално.
Клаксоните на автомобилите, отвън пред прозореца на апартамента му, се надвикваха. Светлините на улиците почти танцуваха – мигаха, светваха, изгасваха и пак. В ехото на вечерта звучаха мелодии – на разговори, истории и смехове. Десетки хора на оживения булевард разхождаха щастието си, споделяха световете си едни други, разкриваха душите си. А неговата – някъде странстваше. Веднъж, преди години или май преди цял един...
Здравейте, българи! Така наричам проблема. Не България. Без резервации, без недомлъвки. Честно, колкото и изненадващо да бъде. Почти е непознато, нали? Не се дистанцирам, не и сега. Преди много време се случи. Не знам кой тегли чертата – аз ли нарисувах границата, другите ли сложиха бариерата. Нямам спомен – толкова календари накъсах оттогава. Помня обаче табелата до оградата, разделяйки мен от вас и...
Задимено заведение на ъгъла на улица, а въздухът във него застоял. Само за вечер е приютило истории, премрежено ги е забулило в оскъдната си светлина. Истории, облечени в човешки фигури. Пълно е, напластено е с тях. Кой би се досетил, че цялата тази съдържателност е всъщност празнота? По масите са заседнали някакви хора, които...