Влюбванията ми по нищо

не приличат на влюбванията ти.

В тях няма нищо благоприлично

и всичко е изстрадано лично.

Влюбванията ми са поне двуметрови

вълни цунами и винаги завършват

с урагани.

Раздират небето с гръмотевици

и земята отварят с последици.

По ред си ми.

Да научиш, че

влюбванията ми са тези бурните,

бурите без скалите и магнитудите,

неразумните.

След теб и влюбванията си,

някак оцеляла съм,

ала все ветрец отнякъде довява

и настоява

да ме пита

цяла ли съм?

Когато започна да рисувам сърца

до датите в тетрадките

и крещя с цяло гърло по улиците,

и очите ми се смеят в щастие,

и отправям ръка, за да те гъделичкам,

щипя и дразня,

и сядам до теб на ръба на стъпалата

само за да те подгоня в двора

на старото училище.

Когато ми се иска да скачам, да се крия,

да танцуваме в локвите,

да се карам като луда,

да карам като луда,

да те следвам без въпроси,

без уговорки, без състоятелност.

Когато те оцапам със сладолед по бузата,

когато ми дойде музата

за захарен памук

в десет и десет вечерта

из морските улици,

без даже да е близко до лятото,

освен лятото, което кипи отвътре.

И когато ти купя шарен балон,

и ти се намуся докато го изтърваш,

и скръстя сърдито ръце

и сключа вежди в инат,

и след само секунда,

две,

три,

се усмихна грозно, чак до уши,

тогава

ще разбереш, че съм се влюбила.

Защото една жена,

веднъж се ражда дете

и става пак такова,

когато реши

да се влюби.

Косите ни са сплетени,

пръстите ни са заседнали,

очите се усмихват върху устните,

а устните вглеждат се да обичат.

Преплитат се.

Клетките,

молекулите,

историите ни отвътре.

Атом по атом разпадам се,

докато превърна се в нещо,

повече от себе си,

превърна се в теб.

Имам се истински цялата,

когато нямам нищо друго за даване

на някой друг.

Парчетата са намерили парчетата.

Сглобени са.

И въпреки преградите,

линиите и несъвършенствата,

пъзелът ни се нарежда.

В

повече от картина.

Сега сме шедьовър.

Свещите догарят.

Бельото пада по пода.

Чашите с вино се повтарят

и с устни подаваш ми ягода.

Десертът се вкусва,

алкохолът отпуска

и ни идва да затанцуваме

блус на изтъркана песен.

Пеем куплетите,

крещят от червена романтика,

и смеем се на сюжетите,

с които фантазираме си бъдеще.

Бъде-

ще.

Ще-

бъде.

Не защото е февруари

или защото из розите,

скрил си обещания.

А защото без значение датата,

календарите,

времето,

всъщност най-големите клишета

ни учат как да обичаме.

Не знам точния момент,

в който започнах да те губя.

Само знам, че двуметровото ни легло

отдавна е спряло да топли,

да прибира среднощните ни

смехове и въздишки.

Два метра ни превръщат

от любовници в странници.

Странности.

Да протягаш пръсти

и да докосваш разстоянието.

 
Странност си.

Както всяка вечер,

и тази, ще заспиш до мен в заблуда,

че един до друг искаш да бъдем,

когато на сутринта се събудим. 

Да беше като другите –

всеки делник, точно в осем да ме търсиш,

да знам как пиеш питието си, колко лед добавяш в чашата,

и колко пъти си готов да произнеш името ми,

само за да предизвикаш апетита си.

Да беше като другите –

да играем на въпроси и отговори докато се опознаваме,

да предполагам какви са и въпросите, и отговорите,

и, че такъв като теб вече познавам.

Да беше като другите –

предвидливо привлечен,

предвидливо въвлечен,

готов, разсъблечен,

без дори да съм опитвала да свалям

и грам от сърцето ти.

Да беше,

ала не си.

Идваш с уикенда, много след осем,

не задаваш въпроси, нямаш обноски,

не питаш, само чакаш да разкажа,

разтреперваш и палиш, да ти подскажа,

коя съм, какво мога да дам,

как очакваш за теб

да продам

сърцето си

грам

по грам.

За първи път ми е.

Да се боря за любов

-          безумие.

Различен си от другите.

Разделям те от другите.

Съществуваш ти, като друг

и

те.

Първо разсъблечи ума ми.

Остави в краката ми да паднат

историите от чуждите.

Свали всичко

излишно,

странично

по мен. 

Накарай ме - 

да свалям мисъл след мисъл,

да пофлиртувам със думите,

да те допусна във въображението си.

Плахо да пристъпваш,

на пръсти

из дълбокото на съзнанието.

Да съм лека от приказки.

Остави ме –

гола,

директна,

истинска.

Разсъблечи ума ми,

за да загърнеш душата ми.

Тя изведнъж си замина.

Блъсна вратата в един и петнадесет

и остави следа от парфюма след себе си.

Напои във въздуха тежестта от

увисналото довиждане.

Останало неизказано

в неподготвеността ми

да гледам как си отива.

Как я губя.

Как ме разбива.

И вече не броя годините,

в които нея просто я няма,

не броя и пътите, в които

сънувам как се връща в стаята.

Непреброими са.

Нещата,

които имам да ѝ казвам.

Да разказвам.

Непреброими са писмата,

които написах на хартия,

скрити в килера със спомени.

И надеждите,

които обещах да не надявам.

Най-непреброими са мечтите

за онова, което можехме да имаме.

Само ако бравата

беше заяла.

Неутолими

са липсите.

Ще си замина с тях.

Ако някога,

някакси,

на пук на мен самия –

не открехна вратата и не

не достигнат до нея.

Ако някога,

започна отново да броя

писмата за годините щастие.

Ако някога,

се изкуша да ѝ ги дам.

Дотогава

да забравя за мен,

както аз

съм забравил

за нея.

Французите имат израз за това –

наричат го „изящна болка“ –

сърцераздиращата болка от

желанието за близост към някой

недостижим.

Нидерландците го наричат „любовна болест“ –

тъгата, която изпитваме по любов,

която сме изгубили.

Аз го наричам „теб“.

Ти си симптомът, който нямам.

От липсата на който,

най-много боли.

Изкъпани от сиянието на звезди,

аз и ти идваме

от избледнелите залези

и тъжните луни,

несигурно стъпваме

по раздробените земи.

Но все пак, 

тук сме,

разпръснати из космоса.

И сме обречени

винаги да се намираме.

Докато бенгалският огън догаря,

светлините експлодират в небето

и шампанското отлежава

по непцето

ни.

Ще те обгърна

и ще честитя теб.

Теб си пожелавам

под падащите зари.