Отвъд рая;

бг автори

Навремето, казваше баба, било е друго. И денят е започвал от рано, и Земята се пробуждала по-чиста. Отвън герана е разбуждал с ледените си води и пременял баба в най-чудната мома на селото. Бузите ѝ, алени от забързване, устните ѝ – оцветени от череши. Тъй нежно е пристъпвала с новите си цървули, че почти се е носила по росните треви и калдъръмените пътища. Все подире ѝ се обръщали – и дечурлигата да гледат, и момите да обсъждат, и момците да подсвиркват. Не се е свеняла, признаваше баба, а най-саркастично е отмятала погледи и предавала укори. После се подхилвала под забрадката и се пръскала с водата от менците, докато се завръщала. Гощавала се с нещо диворастящо, някоя комшийска къпина, или саморасъл лук, и все тъй забързано и с наслада се носила из селски улици. Поздравяла, казва. И помагала на по-старите, че нали все натам отивали сме. Обичала работата. И да язди коне като дивачка, и да се къпе под водопади, и да плете панери от шумата на царевици. Ама най-много обичала пръстта. Дорде е всичко пръст, дето дава и взима животи.

Пък вечер, по пладне, заделяла най-хубавата си фуста, най-цветния сукман и най-цъфналата китка, да си я положи в косите. Нарочно разхлабвала забрадката, признаваше ми, па малко да я задирят момците. Да има кого да я заговаря, да имат за какво да говорят. И хуквала с ритъм и песен на уста да води хоро след хоро на мегдана. Докато лятото бавно превръщало се златен руен, докато въртял се заник след заник, месец след месец.

И ей тогава, на ъгъла на заревия месец, кога изпращала най-сетне лятото с последното хоро, ръката ѝ хванал най-напетия момък, да води хорото. А баба, разказваше, каква жар се понесла по тялото ѝ, дотам, че станала цялата жълточервена. И хич не било от умората, нито от това, че някой се осмелил да подхване хорото на неопитомената мома на селото. Ми друго беше навремето, казваше баба. Разгъдилка те под стомаха и отърване няма. И на хорото се предаваш, и на мъжа дето иска да те води.

Сетне, на зима, собата гощава вече двама, а след година, трима, па четирима. И неусетно, както е било тихо на двора, зимите стават най-шумни и най-топлите сезони. Вътре на пода, разказват се приказки – за чудновати земи, за войни, за невиждани животни и един баща раздипля целия свят в нозете на малките човечета. Една мома е вече станала майка, и съпруга, и съкъщница и домакиня. И обича живота си, и децата си и туй, че най-вече е оставила следа от себе си в някой друг.

Пък годините нека минават.

Нали има кой да ги пълни с такава чиста любов.

И все така ми разказваше баба, а аз все така слушах. За едни времена, в които любовта е била по-упорита. И е била по-издръжлива от времето.