Давах ти години наред –

да се научиш,

да пораснеш,

да опиташ

-         -  от горчивото в живота.

Давах ти години наред –

да се намериш,

да помечтаеш,

да полетиш

-         - в илюзорни, твои светове.

Давах ти години наред,

да ме поискаш,

да ме обещаеш,

да ме заобичаш

-          - така както обичах теб.

Давах ти години наред,

най-ценният подарък.

Отне ми години поред,

най-ценният подарък.

-          - време.

- Променила си се.

Казва ми тихо той и ми връчва цигара. Отказвам му и отново будя половинчата усмивка. Разбира се той си ме спомня такава ... Вечно с цигари между пръстите, дим сред устните и катрани в душата. 

- Радвам се.

Отвръщам му и времето се разтваря все едно сме в друго пространство, друга година и аз го вдишвам. Есенният повей на вятъра ми напява своя елегия, а очите на познайника ми примигват срещу моите в объркване.

- Не беше комплимент. - протърква очите си. - Бях влюбен в блясъка на очите ти, детския ти смях, невинността на тялото ти. Сега ги няма.

- Сега не търся любовта ти.

И е истина. Ако някой преди години ми беше казал, че ще дойде ден, в който нищо няма да трепне в мен, докато го гледам, щях да му се изсмея в лицето. Всъщност казваха ми го, правех го и помня колко ме ядосваха. А колко прави са били в действителност. Но също като децата - спирах се, потропвах инатливо с крак и си запушвах ушите, отказвайки да слушам небивалиците на възрастните. 

- Не знаеш какво търсиш, нали? - усмихва ми се и все още се държи така сякаш ме познава. - Не се ли чувстваш изгубена, откакто отношенията ни приключиха.

- А не съм ли се губила, докато съм била с теб? - отвръщам му. - Често се питам коя щях да бъда, ако не ми се беше случил. Може би, можеше все още да съм момичето с детския смях. Може би, можеше все още да се харесвам. Може би, можеше да не съжалявам. И никога да не се обвинявам.

- За?

- За връзката ни. Че оставах в нея,  въпреки че в нея не беше останало нищо. Че се борих да я спася, докато тя убиваше части от мен. Че така и не познах онази любов, която толкова много търсих. В теб.  Все парадокси.

- Парадокс е, че си ме наричала обичане, а сега твърдиш, че такова е нямало. 

За момент сякаш през сърцето ми се прокрадна вина.  Лъгала съм го. Разтресох главата си и не. Всъщност не него. Лъгала съм себе си.  Оповавала съм се на идеи за това какво може би, можеше  да е, вместо да живея в това какво беше. Наричала съм го обичане, но само защото в ума ми се искаше да е такова. А колко е трудно да напуснеш място, или идея, в която си бил отгледан.

- Съжалявам. - казвам му искрено.

- За кое? - пита ме.

- Че всъщност те мислех за друг. Че ми се искаше да е друго.

- Кажи го. Кое не ти стигна?

- Че сърцето ти беше само квартира, никога дом. 

Ако времето спре

или се превърне в непрекъсната повторяемост,

то нека заседне в неделя,

нека заседне в теб. 

-                  - За какво си мислиш?

Има много неща, които знам със сигурност.

Обичам кафето ми да нагарча. Изгревите да са плажни. Люлякът и лавандулата са за предпочитане – на масата в хола или в аромата на тялото. Непретенциозна информация. Също като увереността ми – сред всички неща, които знаех със сигурност – начело в списъка бе името ти. До изречението „той никога няма да ме нарани“

За това си мисля, докато наблюдавам лъжливото синьо на очите му.

-                -  Може би още от тях трябваше да позная. – отговарям му. – Как все се мени цветът на очите ти от синьо през сиво до зелено. Колко са непостоянни и как си мислих колко са красиви. Че какво красиво има в несигурното? 

-              -  Слушай! – зарича ми той и ме приближава. – Беше грешка. Момент на слабост. Съжалих в минутата, в която я докоснах.

Тръпки от погнуса се спуснаха по тялото ми, когато устните му произнесаха „докоснах“. Сякаш грабеше от последната свещеност, която тази дума носеше със значението си.

-                 - Усъвършенствал си клишетата. – оцених го и театрално изръкоплясках. – Имаш предвид, че си съжалил в минутата, в която си свършил. Цинизмът на действията ти заслужава цинизма на думите.

-                -  Добре. Така е. Заслужавам си го. – за първи път в десетгодишната ни история ми се стори адски непривлекателен. Наклоних глава, за да го огледам по-добре, докато той бръщолевеше някакви глупости. – Мъжки нагон. Тя беше колоритна на работа ... И ходеше с едни поли. Колегите започнаха да я говорят. Колко е млада и колко добре изглеждат гърдите ѝ. Всичко беше толкова физически, че чак ме боли да го споменавам.

-                 - Теб те боли? – изсмях се по-пискливо от обикновено. – Всъщност изобщо не ми пука за офис протежето ти. Или секретарката ти. Момичето с принтера. Както искаш си я наричай. Честно казано стоя и те гледам и си мисля, че не само не ми пука за теб, но и че сякаш не ми е пукало от много време насам. – замислих се. – Дали пък да не ти благодаря? Че май се оказва, че всички неща, които съм знаела със сигурност, са били илюзия.

-              - Скъпа, ти си объркана. – отвърна ми той и понечи да се доближи към мен. – Искаш ли чаша вода?

-                  - Разбира се.

-             - Разбира се... – с някакъв ентусиазъм той се отправи към хладилника за каната с водата и се зачудих колко ли странно изглеждаме в момента – аз в крайна апатия, а той в прилична осъзнатост. – Ще се оправят нещата, ще видиш, ще се оправят. – нареждаше той и се движеше из кухнята. – Ще направя всичко възможно, за да ми простиш. Ще те заведа на почивка някъде само двамата. Да ни глезят и обгрижват. Да си припомним колко хубаво беше в началото. Преди всички проблеми и задължения и главоболия да започнат. Каквото искаш. Само го назови и го имаш.

-                 - Искам последните десет години от живота си обратно. – отвърнах, докато въртях медальона из пръстите си. Вече ми ставаше сухо на очите от немигане. Запари ми. Може би не беше лоша идея предложението му. Да взема спестяванията ни и да замина някъде. Бали винаги ми е била мечтана дестинация.

-                  - Стига, скъпа. Помисли си за всичко, което изградихме заедно. Имаме общи приятели. Имаме си и куче. Семейството ти ме обожава. Имаме дом. Заедно изглеждаме чудесно. Ти си толкова успешна, целеустремена и красива и стоиш толкова перфектно до мен. Кое не е така?

       Той ми подаде чашата с вода. Изхвърлих водата моментално върху лицето му.

-                   -  Това за какво беше? – пое си въздух той и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше нелепо.

-                   - Винаги ли си бил толкова глупав или е нещо ново? Качество, придобито покрай невръстната ти секретарка? Не знам кое е по-обидно – фактът, че изобщо ми се обясняваш или това, че си мислиш, че да съм трофейна съпруга е някакъв комплимент.

            - Не разбираш ли основното наистина? – сега той повиши тон и привлече погледа ми в изненада. – Не искам да губя теб и това, което сме изградили заедно.

-                     - Всички неща, които си мислех, че зная сега твърдят друго. Не си ме имал никога.

-                     - Последните десет години сочат друго.

-                - Сочат нищо, щом ги рискува за една вечер. Вземи си багажа и ключовете за колата. Като се върна, искам да няма следа от теб в апартамента. – отвърнах аз и понечих към дамската си чанта.

-         - Ето, виждаш ли проблемът къде е? Изневярата е само повод. На път сме да разтрогнем десетгодишните си отношения, а ти дори не трепваш. Нормалната жена би плакала, би ме обвинявала, би страдала. А виж се. В теб не е останало нищо.

-                 -  Искаш да плача? Да те обвинявам? И за какво? За това, че ми отвори очите какъв си? За това, че отвори и моите очи за това коя съм? Че съм създавала активно живот, който в момента ми се струва толкова чужд. Сега виждам, че никога не съм била това, което съм си мислила. Никога не съм била твоя. Никога не съм била своя. И спокойно, не ти ме нараняваш. Как е възможно, когато аз сама съм си го причинявала?

-                     - Ще съжаляваш. Ще мине време и ще съжаляваш.

-                  -Вече съжалявам. Че съм толкова свикнала да бъда друга, че само другата може да ми отвори очите. Един час... за толкова те моля да си опаковаш нещата.

Понечих да си тръгна. Когато стигнах вратата, чух гласът му.

-           - Знам, че ти се иска да си много силна и независима. Само на думи можеш да го докараш. Защото виж се – не изглеждаш така сякаш животът ти е разбит. Сякаш сърцето ти е разбито. Било то и от теб самата.

Погледнах се в огледалото.

-                  -  От всички неща, които знам със сигурност, начело е, че можеш да разбиеш само нещо, което е крехко или е от стъкло.

Октомври е.

И името ми е такова - 

пъстрожълто и облечено в тъга.

Нося парадокси и обърквам - 

средата на деня обръщам в нощта.

Октомврийска е.

Готова да заплаче и да завали,

ала тъкмо оцветява капките,

усмихва се през локвите 

и забравя да ръми.

Намери я - танцува между тиквите.

С листата спомени е разчертавала,

за отминали лета сред хора,

когато за есента се е надявала.

Че тогава, отвътре, всъщност е топла.

Тя е чай с канелен привкус,

и все краде от теб и от уюта ти, 

за уж последен слънчев блус.