Краят на юли е и улиците парят.

        Слънцето нагрява до жарава и изпепелява опитите на природата да диша. Нагрява тревата, пропуква пръстта и в мараната си – прави първия опит да поиграе с времето.

        Преобръща го.

       Разпалва вятъра и го кани да жонглира с облаците. Пропува небосвода, внася някакъв смут и превръща кристалната му синева в горчилка.

            Синьото редува сивото.

            Капките пот  стават на дъжд.

            Плисва изведнъж.

           

            И ме окъпва в размисли:

            за рязката промяна и за различните срещи.

           

         Онези, които се случват внезапно. Вероятно и веднъж. Връхлитат изневиделица и надигат бури в гърдите. Бушуват до заличаване на опорите, до унищожаване на подслоните и не оставят и пролука желание да търсиш скривалище.

     Грабват те за ръката, извеждат те от комфортното и ти разтърсват раменете до освобождаване.

            На всички истории в минало свършено,

            на всички предишни запори.

           

            Тези срещи някакви.

            Не какви да е.

            Срещи с него.

            Онзи, спрелият се уж за малко ... по много да преобръща.

            Да връща –

            спомени, мечти, идеи, захвърлени в килера на тъмното.

            Тършуващият мрачните кътчета с една запалена кибритена клечка. Само толкова. И е достатъчно да озари занемарените пространства. От мислите до душата.

            От руините им да съзижда.

            От руините ми да вижда.

           

            Че лошото време е хубаво, защото е имало слънчево.

            Че само от двете, се ражда дъга.