- Променила си се.

Казва ми тихо той и ми връчва цигара. Отказвам му и отново будя половинчата усмивка. Разбира се той си ме спомня такава ... Вечно с цигари между пръстите, дим сред устните и катрани в душата. 

- Радвам се.

Отвръщам му и времето се разтваря все едно сме в друго пространство, друга година и аз го вдишвам. Есенният повей на вятъра ми напява своя елегия, а очите на познайника ми примигват срещу моите в объркване.

- Не беше комплимент. - протърква очите си. - Бях влюбен в блясъка на очите ти, детския ти смях, невинността на тялото ти. Сега ги няма.

- Сега не търся любовта ти.

И е истина. Ако някой преди години ми беше казал, че ще дойде ден, в който нищо няма да трепне в мен, докато го гледам, щях да му се изсмея в лицето. Всъщност казваха ми го, правех го и помня колко ме ядосваха. А колко прави са били в действителност. Но също като децата - спирах се, потропвах инатливо с крак и си запушвах ушите, отказвайки да слушам небивалиците на възрастните. 

- Не знаеш какво търсиш, нали? - усмихва ми се и все още се държи така сякаш ме познава. - Не се ли чувстваш изгубена, откакто отношенията ни приключиха.

- А не съм ли се губила, докато съм била с теб? - отвръщам му. - Често се питам коя щях да бъда, ако не ми се беше случил. Може би, можеше все още да съм момичето с детския смях. Може би, можеше все още да се харесвам. Може би, можеше да не съжалявам. И никога да не се обвинявам.

- За?

- За връзката ни. Че оставах в нея,  въпреки че в нея не беше останало нищо. Че се борих да я спася, докато тя убиваше части от мен. Че така и не познах онази любов, която толкова много търсих. В теб.  Все парадокси.

- Парадокс е, че си ме наричала обичане, а сега твърдиш, че такова е нямало. 

За момент сякаш през сърцето ми се прокрадна вина.  Лъгала съм го. Разтресох главата си и не. Всъщност не него. Лъгала съм себе си.  Оповавала съм се на идеи за това какво може би, можеше  да е, вместо да живея в това какво беше. Наричала съм го обичане, но само защото в ума ми се искаше да е такова. А колко е трудно да напуснеш място, или идея, в която си бил отгледан.

- Съжалявам. - казвам му искрено.

- За кое? - пита ме.

- Че всъщност те мислех за друг. Че ми се искаше да е друго.

- Кажи го. Кое не ти стигна?

- Че сърцето ти беше само квартира, никога дом.