Ето, дървата вече пукат в камината.
Оцветяват в жълто малкото пространство на сгушената хижа и се опитват да я стоплят.
Да я предпазят от първия повей на вятъра.
Навън е бяла приказка. Снежинките се сипят на парцали и рисуват танца си във въздуха. Природата най-накрая е заваляла в спокойствие.
Тихо е навън.
Шумно е вътре.
Непречещо, допълващо някак. Съвпадат си с тишината звуците на тракащите прибори, къкрещата касерола, свирещият чайник на котлона. Звуците на уюта. Звуците на дома.
През декември. Декемрви, който знае как да усамотява. Допълва. Обгрижва. Обича.
Декември, когато времето навън създава хубаво време вътре, и това е единствената прогноза за месеца. Декември, където се прибираме от приключение, където се прибираме при ключ и ние.
Както в тази тиха, малка, скрита хижа.
Приютила едно огнище и две обичащи сърца. Вижда целувките по нослетата, ръцете, които се топлят в досег, прегръдките, които прегръщат да превръщат двама в едно. Слуша истории, чува смехове. Вкусва джинджифилови меденки и греяно вино с подправки. Усеща аромати на белени мандарини, канелени свещи и влюбване завинаги. Диша. Живее. Учи се как да разказва за предишни истории през декември.
И затова го обича...
Такава, сгушена в планината.
Защото без значение колко е снежно, валежно, плашещо веещо навън, вътре е друго.
Вътре е винаги топло.
Защото е пълно с любов.
