Давах ти години наред –
да се научиш,
да пораснеш,
да опиташ
- - от горчивото в живота.
Давах ти години наред –
да се намериш,
да помечтаеш,
да полетиш
- - в илюзорни, твои светове.
Давах ти години наред,
да ме поискаш,
да ме обещаеш,
да ме заобичаш
- - така както обичах теб.
Давах ти години наред,
най-ценният подарък.
Отне ми години поред,
най-ценният подарък.
- - време.
Ако времето спре
или се превърне в непрекъсната повторяемост,
то нека заседне в неделя,
нека заседне в теб.
Октомври е.
И името ми е такова -
пъстрожълто и облечено в тъга.
Нося парадокси и обърквам -
средата на деня обръщам в нощта.
Октомврийска е.
Готова да заплаче и да завали,
ала тъкмо оцветява капките,
усмихва се през локвите
и забравя да ръми.
Намери я - танцува между тиквите.
С листата спомени е разчертавала,
за отминали лета сред хора,
когато за есента се е надявала.
Че тогава, отвътре, всъщност е топла.
Тя е чай с канелен привкус,
и все краде от теб и от уюта ти,
за уж последен слънчев блус.
Изнизваш се между пръстите ми
като пясъка на жаркия август.
С обещания някакво беше дошла,
за солени целувки, морски прегръдки.
Уж ми се случи.
Уж ме улучи.
Като морска пяна разля се в гърдите ми -
и те въздишах, те дишах, издишах.
Плувах в теб. Давех се в теб.
По дяволите, дори танцувах с теб.
С мътилките ти.
Та кой обича на август морето да е чисто?
Та кой обича любовта да е чиста...
"Заповядай" ми каза
и със стъпки в пясъка заповядах
да вляза.
Там където бяха срамежливите изгреви,
чакаха страшните залези,
бурите, водовъртежите.
Да, водовъртеж си ти.
Погълна мен -
морякът отдавна чакащ пристан.
В обещанията ти нямаше истина.
Ти изобщо беше ли истина?
Изстина -
като изхвърлена мида на опустял бряг.
Изстина,
като есенните вълни на септември.
От кея те гледам сега
всъщност ти си морето,
и колкото и да ти се любувам,
аз си останах момчето,
което живя с уплах да те преплува.
Здравейте, блогъри и минувачи!
Честит празник на всяка дама, която чете този пост!
❤
Спирам се тук, за да обясня идеята, която стои зад стихосбирката "Стереотипи" и всяко произведение от нея, което публикувах тук през последните няколко дни.
"Стереотипи" ме вдъхнови да пиша за красотата на жените и още по-конкретно за красотата на техните различия. Исках да направя малка стихосбирка или малка книжка, която да побира моите възприятия за нежната половинка на човечеството.
В последните години феминизмът се превърна в един от най-важните и най-често говорени въпроси и силно вярвам, че идеята за защитата и акцентирането върху силата на жената трябва да продължава да се разпространява и да осведомява, защото на тази кауза ѝ е нужно да въвлича, колкото се може повече хора.
Искам да използвам момента, за да говоря за това колко значими сме всъщност жените. Жените, които сме мисия, сме смисъл, сме вдъхновение, сме смесица и бърканица и сме всичко, което можем да си помечтаем. Без бариери, без задръжки, без колебания и въпроси на съмнения, пропуснати възможности и алтернативно мислене - "защо не сме повече от еди-какво си". Изобщо, всяка жена, навсякъде, от момиче и невръстна възраст, трябва да знае, че гони ли собствения си устрем и личната си борба за един взаимно щастлив, чист и по-възприемчив свят, никога не може да направи грешен ход. Всяка жена трябва да знае, че единствените критерии, с които трябва да се съобразява, са тези, които сама си е наложила в ценностната си система. Дори и тях - от време на време - трябва да преосмисля, за расте повече и да бъде повече.
"Стереотипи" иска всяка една жена да се чувства добре в кожата си. Иска да покаже колко красиви могат да бъдат - всички различни жени и как няма нищо лошо в това да си: хладнокръвна, темпераментна, импулсивна, уязвима, емоционална, унила, разсеяна, свръхмълчалива, свръхприказлива, борбена или каквото и да е друго. Няма лошо да си огън, вода, въздух или земя. Няма лошо, докато всяка една от нас се опитва да бъде най-добрата версия на себе си - въпреки всичко, което е или не е.
"Стереотипи" иска да каже, че трябва да се приемаме и да се обичаме повече. Да се срещаме в очите на непознатите, да показваме емпатия, да се опитваме да се поставяме в обувките на майките си, на бабите си, на сестрите си, лелите си, съседките си, приятелките си, колежките си - всички, които срещаме по пътя си.
"Стереотипи" отправя поглед към дълбоките мечти. Различните и еднаквите. Поглед към най-утвърдените черти на характерите ни, към най-големите ни слабости. Не само нашите лични, но и тези на останалите. Прави покана да намерим красотата, дори в онези качества, които на нас самите ни липсват.
Дори и изразени в черно-бяло, дори и да бъдат стереотипи, дори и с етикети по тях, жените пак са красиви. И никога, никога, ама никога, не бива да бъдат игнорирани, съдени, подценявани или отхвърляни.
Написах "Стереотипи", защото за себе си знам, че първата крачка към виждане на истинската важност и истинската значимост на всяка жена е в това тя да бъде приета. Да бъде забелязана. Да ѝ бъде дадена възможност, да бъде възприемана на широко, да ѝ бъде подадена ръка.
Написах "Стереотипи". Като жена към жените. Вярвам, че ако ние не се подкрепяме взаимно, не си даваме вдъхновение, кураж, подкрепа, състрадание, съчувствие, любов - много, много любов - е глупаво да си мислим, че другата половина от човечеството ще го направи.
Просто ви подарявам "Стереотипи", за да ви подаря и стимул. Просто живейте, бъдете, творете. Експериментирайте, борете се с вътрешните си демони, надграждайте се. Ако трябва рушете, за да създадете нещо по-добро. Ако трябва оставете се сърцата ви да бъдат разбивани, за да можете да се откриете отново. Ако трябва избягайте, излезте си от комфортната зона, напуснете си работата, връзката, приятелствата - всичко, което ви потиска и ви кара да се чувствате непълни със себе си.
Никога не бъдете егоисти. Виждайте другите.
Виждайте и себе си, красиви до тях. Оценявайте.
Можете да изтеглите безплатната стихосбирка до 22.03.2017-та от ето този линк .
❤
Риби
Потопи се в очите ѝ,
на дълбоко сред ирисите,
докато загубиш представа
за хоризонта.
Водѝ се само по миглите ѝ.
Те събрали са спомени
от няколко свята –
феерични, чужди,
пък лични.
Плавай сред нея,
сред множество от животи –
разглеждай,
учи.
Че тя е начало на всяка история,
че всеки край твърде много ѝ тежи.
Бори се с вълните ѝ,
с мътилката от мълчание,
кажи ѝ да говори, да крещи.
Обещай –
и приказка, и познание,
дай ѝ смисъл –
да се довери.
Тя отдавна е чакала някой,
да пристигне с овехтяла карта,
стар компас.
Някой, да държи да я извика
силно на бис,
силно на глас.
Да я накара да се покаже на светло,
да бъде сред лазурна синева,
никога да не ѝ позволява
отново да бъде сама.
Да я погледне отблизо,
така сякаш няма против.
Той да бъде пустиня,
тя да бъде вода, смисъл, мотив.
После, да я убеди в обратното.
Че иска да се гмурне в необятното,
да изследва нежни чудеса,
а тя да разбере, че е време,
да посрещне шепа, солидна земя.
Водолей
Все още я няма тук.
В това претъпкано заведение –
от задимени разговори,
задушевен флирт,
пияни илюзии.
Предпази се да знае за –
концентратът в думите,
катранът в гърдите.
Хищниците.
Жертвите.
Централният градски бар към един след полунощ.
Така и не ѝ се наложи да познава живота полулош.
Защото по същото време,
по различен часовник,
всяка вечер тя се връща
в храма, който е създала.
С двете си ръце само.
От четири стени,
вълшебни страни,
хартиени градове,
утопични светове.
Присяда удобно на дивана,
в компанията на едно одеало,
чаят на баба и топлата лапа
на стария котарак.
Намаля осветлението до приспивно жълто,
разтваря поредната книга,
а мастилото я поглъща.
И потапя.
В един живот – приключение.
Където тя е главната героиня,
влюбила се някак изведнъж –
по време на буря, по време на дъжд.
После става принцеса,
после пък воин,
сестра,
родител,
роб,
покровител.
Тя е хищник.
Тя е жертва.
Тя е момиче-мечтател.
Тя е момиче-читател.
Архитект е на множество от животи.
И няма нужда за само „сега”.
Защо ѝ е?
Реализмът винаги ѝ е бил
жанрът, най-бегло любим.
Козирог
Влиза в препълнена стая
и смело пристъпва напред.
Оставя перфектни следи –
от парфюм, увереност,
от авторитет.
Разсеяно прекосява пространството,
а пространството мечтае.
Да я гледа.
Да се пита –
кога контролът ще ѝ изневери,
кога слабостта ще ѝ проличи?
Но тази въпросителна
едно единствено не знае –
че тя отдавна е научила баланса
да превръща всичко в свое.
Слага маска.
Намества и повдига брадичка.
И покорява,
и приютява –
и знае как да принадлежи,
дори когато е чужда,
дори докато води борби.
Най-красива е тогава.
Когато твърде смело държи
да бъде луна,
да бъде звезди,
сред обедните,
летни
дъги.
Стрелец
Страхът я гледа в очите,
а тя му се усмихва устремена,
кимва лаконично и
се спуска решена.
В неначертани авантюри,
за новото утро.
Непознатите,
пълни с изненадите,
държащи я
на върха на пръстите.
Тези пъстрите.
С хамелеон оцветените,
спонтанно любими,
съвпадащи с нея –
живи,
непоколебими.
Втурва се сред одисеи
и вдъхновяващи атласи,
да усети коя е,
да измери дързостта си.
Стреми се да получава по още,
да будува макар посреднощ да е,
за нея живот е, когато е приключение,
а тя е негово, диво творение.
Тя е неуморна, неподвластна,
тя държи да е ясно,
че не е създадена за опитомяване,
че най-омразната ѝ дума е –
оставане.
За такава жена, приготви се.
Да бягаш от нея, за да се връщаш
по няколко пъти на ден –
нейният пламък,
твърде жарък е,
без нея,
животът
е твърде студен.
Скорпион
Погледни я –
как е заседнала,
как оборва страстта в гърдите си,
как напразно долива водата към огъня си,
как отчаяно се опитва да се промени.
Всяка вечер се събужда към три.
И само луната познава ѝ мислите,
знае наизуст онези глухи лъжи,
които на разсъмване признава си,
за да утеши:
сърцето ѝ жадно.
За храброст, дързост, кураж,
а страхът от неизвестното –
възпира я,
да опознае себе си
сама.
От тъмното е създадена,
носи мрак и някаква тъга;
те са тези, които прекалено познават,
ранимите, уязвимите, слаби места.
Ум, който разбира
твърде добре,
сърце, което
обича, макар разбито на две,
душа, която до
болка припознава,
че всичко ново идва, за да заминава.
Невъзможна е,
твърде сложна за обичане,
тя е хаос, тя е покой,
тя е буря-застой.
Опитва се истински.
Наистина.
Да гори,
да къса
на парчета,
всяка натрапчива мисъл,
която ѝ пречи да спи.
Ала винаги,
когато помисля си само,
че огънят заличава мрачните дни,
те възкръсват тихо и прямо:
от пепел възраждат се.
Трансформират се –
и са феникс.
Който каца до нея, близо до перваза,
сбогува се с поредната изгряла луна,
грозно грачи,
дразни да драска
с нокти
по онези места.
Които сега разпокъсват я –
между това
коя ѝ се иска да бъде,
и всъщност
коя е тя?
Везни
Непозната е.
Никога няма да ти разкаже напълно –
за галактиките, разположени навътре
в душата ѝ.
Редовно слага похлупак на емоциите,
от уплах, че ще изкипят сред непознатите.
Крие се в тъмното на мислите,
препуска им сред лабиринтите,
уж разплита им пътеките,
пък губи се.
Не се отказва, опитва се –
показва се на светло, сред смях,
сред приятели,
сред компания добра.
сред компания добра.
Преструва се колко всъщност не е сама.
Облича се с широката си усмивка,
смее се със съвсем искрен смях,
танцува до изтрезняване
и припознава се –
в отраженията,
на другите,
в различните.
Не ѝ се иска да разгърне себе си.
Не ѝ се иска да я видят.
Сияе само под прожекторите,
не и в пълна светлина.
Защо ѝ е,
едва ли някой би познал.
Че тя е скъпо вино,
с години отлежало,
което тайно се е разляло,
в нащърбена,
порцеланова
чаша.
