Помня,

когато късно вечер

се появявах пред вратата ти,

с насинено сърце

и бутилка уиски,

молех с очи

отчаянието ти

да се сгуши в отчаянието ми,

и то ми кимваше,

а аз наливах,

за да забравя,

че любовта с теб,

и от теб – ще е измислица,

че от липсите,

най-много липсвал си ти,

че тялото ми

е единственото,

което ти остава да боготвориш,

след като вътре в него

всичко натроши –

остави между нас,

само прах,

празни чаши,

от отхвърляне страх.

Но прегръщахме се –

аз обезличена, ти освирепял

и разсъблечена в пика си,

чаках да ме сложиш на пиедестал.

Само за момент, нали,

а после слизам,

после нямам те,

и тръгвам си,

опиянявам се,

че и така, ще съм

достатъчна,

за да съм обичана.

 

Помня,

когато рано сутрин

те напусках –

олюляна от идеята, че

за последно е.

После

години наред –

смучките на врата ти

оставяха напомняне,

че така и не си тръгнах.