Из равносметките: глава 2016
19:03
Помня
миналата година, когато писах този пост тук, колко плаках. Понякога е много хубаво да се водиш автор на нещо, защото хората,
никога не разбират каква истина всъщност се крие зад историите. Аз съм
читател и често пропускам да се запитам – каква част от романите, които чета са
истински изживени. После пък пускам в съмнение идеята, че съществува такова
нещо като художествена литература. Да, въображението, развинтената фантазия,
способността да описваш в подробности – със сигурност са вследствие от някаква
доза талант, но друго е сложното. В писането най-трудното е да си предадеш характер, да съставиш правдоподобни взаимоотношения, да изградиш цялостен,
логичен, непротиворечащ си контекст. А някак си ми се струва, че това е възможно
само ако си си позволил дълбоко да изпитваш и да изживяваш. Преди.
С това лирическо отклонение искам да
отворя темата за порастването, личностната промяна и сбъдването на мечтите.
Онзи текст, написан през декември 2015 г., е тотално непреувеличен. Годината
беше почти катарзисна за мен. Няколко пъти съм ви споделяла, че страдам от
тревожно разстройство, неувереност и че се притеснявам от най-малкото.
Прибавете към това и депресията, несъстоятелността и апатията. Постоянната
борба със самия себе си, напористото желание да излезеш от черупката си и да се
престрашиш да гониш мечтите си, когато удряш на камък. Когато единственото нещо, което те спира е всъщност самият ти.
В
минутата, в която реших, че тази няма да
я бъде, че няма да живея на пауза и в чакане на следващия ден, седмица, месец,
поех инициатива за живота си. Една истина знам за себе си и тя е, че едва,
когато нещо истински ти писне или те умори, чак тогава можеш да завъртиш
ситуацията на 180 градуса. Това и се случи.
В
апатията си, в крайното си нежелание, в нищо-случващото се, пристигна по имейла
ми писмото за изпита по английски по програмата Еразъм. Най-големият ми ужас
дотогава беше да изляза навън в чужбина. Написах си списък с причините защо да
замина и защо да не замина. Няма да ви изненадам, когато призная, че страховете
ми надделяваха. С бурен рев взех решението да отпътувам.
Шест месеца живях в петият по
криминалност град в Англия. Пътувах в самолет по време на буря. Изцепих
изречение на български в компанията на индийци. Презентирах пред PR-и и британски доценти. Написах три доклада от по
12,000 думи на делови английски. Наемодателят на квартирата ми беше собственик
на публичен бар. В 23,00 часа на вратата заблъскаха чернокожи мъже. В неделя
(когато никъде нищо не работи) ме заболя зъб. Не си намерих работа и живях
единствено със стипендията си. Стана атентат в Белгия месец преди да се прибера
в България. Изгубих се и попаднах в най-опасния квартал на Нотингам.
Ето ги половината от страховете ми
придобили реални измерения. И сега разбирам, че цялата параноя е била
единствено в главата ми. Тези шест
месеца бяха най-хубавите в живота ми.
Когато престанах да дращя с нокти срещу
трудното издаване на български автори, научих от Ани Райкова, че книгата ми е одобрена за публикуване. Когато
лятото тя ме посъветва да си потърся телевизия, за да отида на интервю, я
скастрих, защото това не е моето нещо. Оказа се, че Арт Плюс ми намериха
платформа и участие в сутрешния блок на България он Еър. Отново – след рев –
реших, че не мога да бягам от себе си. Майка
ми винаги ми казва да спра да се занимавам с нещо, ако няма да го отведа до
край. А аз си казвам – She believed she
could so she did. И заминах – в София, с участие
на две интервюта, превръщайки в реалност най-големият си страх. Чувството след
това е неописуемо. Едва ли някога ще мога да го облека в думи достатъчно
изчерпателно.
В аулата на
Икономическия университет ме помолиха да изнеса лекция на тема образованието в
чужбина. Затворих им телефона, казвайки, че трябва да си помисля, когато
всъщност единствено се борих със страховете си от публика. После им се обадих и
на автопилот им казах да ме очакват.
Бях на подиум пред десетки студенти,
които слушаха лично мен за преживяванията ми. Нямам представа как се справих
без да запъна, нямам представа защо не се изчервих, нямам представа как успях
да завърша с изречението – „не са важни
въпросите, а това, че трябва сами да им намерите отговорите.”
Започнах работа по специалността, която завърших и да
бъда пиар на една от най-големите широкоформатни печатници в България си е такава награда, че
още се чудя кога я заслужих.
И стигнахме до 21-ви декември тази
година, когато представих романа Никога достатъчни пред преподавателите ми в
Трета природоматематическа гимназия и пред приятели, познати и непознати в The Social Teahouse във Варна. Разпродадох
бройките, които издателството ми бяха подарили. Все още има хора, които ми
пишат и искат книгата, а аз нямам количеството. Комплиментите, коментарите,
пожеланията за вдъхновение и бъдещо творчество и ревюта като това на Гери от Princess of Nightingale’s, са част от последствията на издаването. Все още ми е непонятно как да
реагирам адекватно на тях. Нямам представа защо ми е толкова трудно да
повярвам, че реално всичко е случило се, а не просто брутално желание.
Учителката ми по български език и литература. ♥
Този
пост е по-скоро написан за мен самата, отколкото за вас. Все си казвам, че от време на време трябва да си давам спирка
и да благодаря на постиженията си, да си обирам овациите, защото прекалено
често пропускам да го правя. Много е странно как лошите неща от живота,
негативните емоции и песимизма могат да ни управляват в продължение на дни,
седмци, години, а когато нещо хубаво се случи, да го оставяме като пясък да се
изниже измежду пръстите ни.
Затова го пиша този пост. Да си кажа на себе си, че си е заслужавало. Че съм изминала дълъг път да порасна. Че мечтите се постигат, когато станат цели и когато въпреки всичко продължаваш да вярваш. Най-вече на себе си. От останалото полза няма.
Джей Пи казва на Теа:
„Такава си една ... Никога достатъчна.”
Мислех
си, че е хубаво, когато по нещо не стига, когато винаги има какво повече да
очакваш с трепетно любопитство, когато дните са малко да запълнят цялата
необятност на света. Продължавам да го вярвам. Само че сега вярвам и, че
понякога нещата са си достатъчни и прости, точно такива каквито са. И няма нищо
по-хубаво от това за момент да имаш лукса да си дадеш почивка, да си кажеш
браво, да си кажеш, че за един отрязък от време всички парчета са си паднали по
местата и че перфектно си съвпадат.
Пъзелът е
станал достатъчен.
Очарователно
е да видиш творението си.
Преди да започнеш със следващото.
хх
ПП: На всичките ми сегашни и бъдещи читатели - благодаря!
ПП: На всичките ми сегашни и бъдещи читатели - благодаря!
4 коментара
Невероятно трогателен пост, преминала си през ужасно много за такъв кратък период, мога да ти кажа само, браво. За това, че не си се отказала от мечтите си, защото животът никога няма да е лесен, но именно когато осъзнаеш това позволяваш на себе си да извлечеш най-доброто от него. Не те познавам лично, но наистина се гордея с теб, продължавай да бъдеш все така амбициозна, светът има нужда от такива хора. <3
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти за подкрепата, искрено е ценена! Светът има нужда и от хора, които създават и осмислят усмивки:) Както правиш ти в момента. Пак благодаря и ти желая нова година, изпълнена с нови вдъхновения, радости и оптимизъм! ♥
ИзтриванеТи си ходещо вдъхновение! <3
ОтговорИзтриванеПрочитайки тази твоя равносметка аз разбрах през колко много неща и фази, може би, си преминала, за да стигнеш до тук до където си сега. Преминала си през много моменти на несигурност, които се надявам да изчезнат, защото заслужаваш да се чувстваш свободна и успешна, каквато си, а не собственото ти аз да ти налага бариери.
Четейки, човек осъзнава колко неща си преборила, за да изпълниш своята мечта, и повярвай ми това си е вдъхновяващо. Успяла си да пребориш може би най-големия си враг, а именно своето "АЗ", за което заслужаваш повече от едно огромно браво!
Смятам, че наистина трябва да се поспреш за малко, да погледнеш с усмивка на лице пътя извървян до сега, да се усмихнеш и на успеха, който си постигнала и както сама си написала, да обереш овациите, които НАИСТИНА ЗАСЛУЖАВАШ!
Пожелавам ти през новата година да си все така вдъхновяваща за всички около себе си, но също така и ти да имаш източници от които да черпиш вдъхновение. Пожелавам ти да си и все така чувствена, нежна и емоционална (аз смятам, че си такава макар и да не те познавам лично, което се надявам да се промени) и не на последно място ти пожелавам през новата година да сбъднеш още свои смели мечти, защото можеш, и да пожънеш успех във всеки аспект от живота си.
И като за финал ще вметна още нещо, че това стана доста дълъг коментар :D ... в момента съм на последните страници от твоето бижу "Никога Достатъчни" и с удоволствие ще започна новата година в блога си с ревю точно на тази книга (ти си знаеш, че ще напиша ревю). Надявам се последните страници да отговорят на въпросите ми, но докато я чета и ми изникват хиляди други, които искам да задам на теб, и просто чувството е уникално (малко безсмислено прозвуча май?:D).
И вече наистина последно...знам че не съм единствената, която го казва и се радвам за това, но се гордея с теб, наистина, въпреки че отново казвам, не те познавам лично, но се радвам, че има хора до които не съм се докоснала лично, но те са ме докоснали по много други начини, за да ме накарат да изпитвам такива неща. Благодаря ти!!! <3 <3 <3
Аз мисля направо да си организираме една групова среща догодина? :D Благодаря ти за този коментар, за това трогване и най-вече за това, че наричаш книгата "бижу" и че си любопитна за повече отговори! Обещавам да ти отговоря на всички въпроси :D
ИзтриванеЖелая ти весело посрещане и много, много позитивизъм през 2017-та! ♥