Отвъд рая;

Новогодишна нощ: част четвърта

13:18

Елисавета се беше облегнала на капака на автомобила и тъкмо палеше цигарата си, когато към нея се присъедини Любов. Тя се беше загърнала в дебелото си палто и се беше свила уютно в меката материя.

- Цигара? – попита Елисавета, подавайки кутийката си към нея.

- Не, благодаря. – отвърна й Любов. – Не пуша.

- Не пушиш, не ядеш вредни храни, спортуваш. – обобщи Елисавета. – Някакви пороци имаш ли?

- Как реши, че спортувам? – сключи вежди въпросително Любов.

- Каза, че отиваш на участие. И предвид, че виждам стабилността на краката ти, предполагам, че имаш танцувално представление, а не монокомедия. – обясни Елисавета, издишайки дима от цигарата нагоре към висините.

- Балерина съм. – поправи я Любов. – Танцувам балет от пет годишна.

- О, това обяснява изяществото ти. – усмихна й се в отговор Елисавета и докато я гледаше забеляза как бузите на събеседничката й се обагриха в червено. – Защо обаче ми се струва, че сама не си даваш достатъчно доверие?

- Не знам. – поклати глава Любов, взирайки се напред към светлините на болницата. – Вероятно, защото имаш добре развит инстинкт.

- Не прави клишираните грешки, Любов. Да оставяш хората да те определят. – Елисавета я погледна и искрено се надяваше момичето до нея да я разбира. – Не знам кой знае колко, но това съм разбрала по трудния път: че хората са съдници и не ти трябва да ги впечатляваш. Дори да ги впечатлиш, много скоро пак ще трябва да се бориш за вниманието им. Модата е такава – мненията не остават никога вечни, защото всички са препълнени с прекалено много „ами ако”-та. Предпочиташ ли да живееш в „какво можеше да стане” вместо в „имах ето тази история”. В крайна сметка, всички сме просто истории накрая.

- Толкова ли прозирам, че с лекота успяваш да ми видиш слабостите?

- Изобщо. – подсмихна се Елисавета и изстреля цигарата си, обрисувайки светлинна дъга наоколо за секунда. – Несигурността, задушевността, желанието да избягаш, да се скриеш, перфекционизма – в очите ти виждам собствените си слабости. Себе си познавам, теб не, но не пречи да искам да те защитя, нали?

- Предполагам. – тихо допълни Любов и с наведен поглед в земята попита: - Как се справи ти? С упрекването, недоволството и неувереността?

- Да съм се справила? – Елисавета поклати главата си и кръстоса краката си. Сега забеляза, че все още беше боса. – Бих ти дала цялата рецепта за щастие, стига само да си я бях предписала. Едно нещо мога да ти разкрия, стига да искаш съвет?

- Стреляй. – кимна Любов и изпитателно се взря в очите на Елисавета.

- Зареди се с ендорфини. – усмихна й се толкова широко светлокосата й събеседничка, че й заприлича на невръстно, непослушно дете, доволно от извършена пакост. – Яж много, много шоколад.

- Момичетата от балета не ядат шоколад и винаги гледат да са с перфектни мерки. – поклати глава Любов. - Малко е потискащо, когато ти се прияде шоколад, чак се чувстваш виновен, че искаш да ти е сладко.

- И какъв е изводът? – попита я Елисавета. – Че оставяш отново другите да определят как да се чувстваш. Събери малко увереност и настъпи бурно сцената. Звездата ти е готова да изгрее, стига да й позволиш да заблести. Брой моментите си, не калориите.

- Шоколад казваш.

- Шоколад.

Елисавета й се усмихна широко и позволи на Любов да пъхне ръката си под лакътя й и да постави главата си на рамото й. Замисли се колко ярки бяха звездите и как пътеките, които я отведоха до тук тази вечер избледняваха. И не знаеше защо й се случиха, но знаеше, че точно в този момент, няма нищо против.

Иво и Стефан се върнаха след още няколко минути и четиримата познати се отправиха отново на път.

Светлините, двигателят, климатикът.

Часовникът сочеше единадесет часа без пет минути.

- След колко време ще бъдем в Перник? – попита Стефан, когато се намести на задната седалка на колата до Любов. Подскочи върху седалката и допълни: – Ей, тук много яко било бе!

- До десетина минути. – отговори му Иво. – Знаеш ли в коя част на Перник точно трябва да бъдеш?

- Абе, май да. – ухили се насреща му Стефан. – Ляво, дясно, все ще го намерим. Пък ако не го намерим, където и да попаднем, перничани навсякъде си го правят яко.

- Впрочем, откъде имаш познати в Перник? – попита Иво.

- Мба, имам. – изцъка през зъби Зелето. – Единият ми съученик е от Перник. Ако го видите, няма да го харесате много, защото е малко инфантилен. Един такъв разпасан, много дрънка глупости и не може много да му се има доверие.

- Да не би току-що да описа себе си, Зеле? – попита Любов, а той и се ухили насреща, прегръщайки я през раменете.

- А,не! – поклати глава той. – Аз може да съм всякакъв, ама на мен доверие може да се има. Ся, може да искате да ме попитате, кой дявол ми нарежда да ходя при непознати, че чак да ме кара да гепам автомобила на дъртия, ама замислете се малко. Любов е. Тя ме кара.

- Не те карам нищо, Зеле. – отвърна Любов, която вече се чувстваше неловко в прегръдката му, и се притесняваше, че къдравата му коса, която гъделичкаше бузата й, може да й причини някакъв обрив.

- Не, бе, Любовче. – разклати я здравата той. – Това е метафора. Има едно друго маце, което гоня. Позната на моя перничанин. Правичката да ви кажа, копчета, същинска 60-килограмова фурия. С една такава дупарка...

Стефан освободи Любов от захвата си, обрисувайки нагледно във въздуха апетитни женски форми. Иво се засмя, а Елисавета поклати глава с половин усмивка.

- Не ревнувай, Любовче. – подбутна съседката си той и я щипна по бузата. – Ти си най-красивата мадама, която съм виждал за шестнадесетте си години, ама малко трябва да налееш форми. Момчетата обичат да имат какво да хващат. Ако ме разбираш...

Той и смигна, а на Любов й се стори, че разбра.

Скулите й се обагриха в червена окраска. Може би щеше да познае комплимента, ако беше свикнала да ги чува често.

- Абе, искате ли да ви кажа нещо супер интересно. – попита Стефан и изведе тялото си напред в пространството между Елисавета и Иво. – Нали се сещате, че аз още ходя на даскало?

- Не. – отвърна Елисавета, малко притеснена от навлизането в личното й пространство. – Надяваме се обаче, че ходиш.

- Хехехе, и симпатична, и забавна. – смигна й Стефан. – Да ти кажа даже нямам нито едно отсъствие, всеки ден съм там, много слушам учителките. Уважавам ги пък те мен не. Мислят ме за разхайтен, ама т’ва е друга тема. Слушайте нещо интересно де, става ли?

Любов се приближи напред към останалите трима, а Иво намали звука на радиото, очаквайки историята на Стефан. Елисавета впери поглед в пръстите му – кога си беше свалил ръкавиците? Пръстенът на дясната му ръка му придаваше дързост.

Чудно беше, че е готова да употреби думата дързък за двадесет и две годишен.

- По литература учим за една повест на един български автор. – каза доволно Стефан, сякаш беше подготвен върху материал за изпитване и беше убеден, че отличния му е в кърпа вързан. – Главните герои се казват Елисавета и Иво. Има и още един главен герой, ама той е почти невидим, защото едва-едва присъства в историята. Двамата се влюбват, ама им е невъзможно, заради невидимия герой. Забравих му името, ама сещате ли се?

Иво и Елисавета се спогледаха.

За друга история си мислеха и двамата.

- О, „Крадецът на праскови”? – плясна с ръце Любов. – Обожавам тази повест!

- А, баш тя! – потупа я по гърба Стефан. – Много е любопитно, защото направо вас двамата ще с представям сега, когато правим анализи. Елисавета е една такава стройна, с морални ценности, някаква степен на комплексираност. Не, че си комплексирана, Елчо-Белчо, ама малко си вдървена, не можеш да се отпуснеш. Ивака е пушка от друга страна. Ама и той малко несигурен.

Иво прочисти гърлото си, а в гърлото на Елисавета се надигна буца, смесица от горчилка и объркване, подтисна я и я накара да си наведе главата надолу. Ръцете й се срещнаха и нервно заиграха едни с други.

Иво барабанеше по волана.

- Та, двамата много искат да се имат, ама всичко е обречено. – допълни Стефан. – Целите са изградени от някакви прегради, слушат хората, обвиняват войната, живеят в предразсъдъци. Малко е тъжно, защото много се обичат. Колко не знам, ама със сигурност искат да се обичат. Тя не може да го приеме, защото той не се вписва в критериите й. Той не може да се пребори за нея, защото му лиспва смелост. И накрая – бам – умират. И що? Щото са прекалено глупави да осъзнаят, че единствените закони, които трябва човек да спазва са законите, които сърцето му изповядва. Разбирате ли?

Може би разбираха. Разбираха защо очите им се търсят, сърцата им блъскат при допир, защо трудно й беше да го мрази, защо толкова лесно му беше да забрави.

Как беше възможно, в едно такова малко пространство на автомобила, такива големи промени да се зараждат?!

- Ти си бил много начетен, Зеле. – обобщи Любов, когато малкият приключи с историята. – Трябва повече да се хвалиш със знания. И малко да пооправиш изказа си, че е пълен с паразити.

- Паразити? – погледна я той със сключени вежди. – Ааа, това е метафора, ясно. Знам нещо или две. Ходя всеки ден на даскало. Мечтата ми е да стана на осемнадесет и да се изнеса, че вкъщи не се трае. Но за да го направя, трябва да си взема димпломката.

- Имаш проблеми с вашите ли? – попита Елисавета и се обърна към него, за да види, че усмивката му беше скъсила широчината си наполовина.

- С бащата. – повдигна рамене. – Майка ми отдавна си би чукалата, не съм я чувал от години. От тогава положението с дъртия на по-зле отива – каквото изкара, все за алкохол го харчи. Трезвен можеш да го видиш само до четири следобед. Даже и тогава не можеш, щото е на работа. И не може да разбере, че кинтите са на изчерпване, пък има син за гледане. Така де, безплатен обяд няма никъде.

- Надявам се, проблемите вкъщи да не те направят проблемен. Изчакай си до пълнолетие, а дотогава бъди най-добрата версия на себе си. – Елисавета се усмихна на Стефан, а Иво се усмихна на нея.

И невидимите им герои се усмихнаха. Широко.

- След един час ми остава само една година. Колко проблеми мога да направя за толкова кратко?

- Чакай, посрещаш не само Нова година, но и рождения си ден? – извика Любов в ужас. – Защо не каза по-рано, да ти купим подарък?

- Любовче, едва се запознахме. Пък и вече направихте достатъчно – нахранихте ме, запалихте таратайката, доведохте ме до тук. – Стефан се огледа наоколо и извика толкова силно, че почти стресна останалите трима. – Ето, я, брат! Спирай! Това е вилата!

Двуетажна вила с тънтяща музика наоколо, момичета с къси рокли в градината и гърмящи фойерверки наоколо. Можеше ли да се очаква друго?

- Е, благодаря ви, хора! – ухили се отново Стефан и понечи да отвори вратата на автомобила. Бръкна в джоба на ризата си и извади три бележки, скъсани от някаква тетрадка на големи квадратчета. – Това е визитната ми картичка. Да си имате телефонче, ако имате път към София пак.

Стефан раздаде подобието на визитна картичка и предизвика смях за последен път тази вечер от новите си познайници. Преди да тръгне подари на Любов целувка по бузата. Цялото й лице пламна.

Секунда преди да изведе тялото си извън колата, Елисавета го спря.

- Чакай, чакай, чакай. – тя прокара ръце през врата си и докато пръстите й оставяха следи по нежната й кожа. – Вземи това. Подарък за момичето ти, или подарък за теб, ти си реши.

Елисавета подаде в ръката му златист медальон с крещящ 8-милиметров диамант по него. Стефан го огледа стъписан и притвори очите си, заради неговото блестене.

Любов ахна и любопитно го огледа през ръцете му.

Иво измести поглед настрани, заслепен от едно друго сияние, което беше едновременно и приказно хубаво, и болезнено за гледане.

- Не мога. – поклати глава Стефан.

- Можеш, дребен. – кимна Елисавета. – Тръгвай.

Малкият се изгуби в тъмнината на вечерта, толкова бързо, колкото се и беше появил в малката им компания. В колата се настани мълчание и само двигателят мъркаше под действие на скоростите.

Любов пак затананика мелодия.

Иво тепърва се учеше да чете изписаните петолиния в душата му.

Елисавета си каза довиждане с нещо, превръщащо я в принадлежност на един друг свят. Свят, който и даваше материална подкрепа.

Искаше да посрещне един друг свят.

В който нотите образуват песни и те карат да пееш рамо до рамо с друг.

Лично творчество

Новогодишна нощ: част трета

1:10

Бяха излезли на извънградския път, когато Алекс затвори телефона. От разговора се чуваха откъснати думи като „болница”, „рецепция”, „номер на стая”. Вероятно и четиримата други се питаха дали всичко е наред, а Любов беше първата, която поднесе въпроса:

- Нещо притеснително?

- Не, ни най-малко. – отвърна Алекс. – По-голямата ни сестра е в болница с контракции. Терминът й беше за пети януари, а ни изненада. Затова и толкова извънредно бяхме на автогарата и търсихме превоз до Банкя в последния момент.

- О, това е страхотно! – въодушевено каза Любов.

- Честит ви племенник. Или племенница. – усмихна се Елисавета. – Какво се очаква да бъде?

- Момиче. – отвърна Дара и подаде напред към Иво и Елисавета парчета от натрошения шоколад. Елисавета взе парче за нея и подаде едно на Иво. Забеляза пълнотата на устните му. – Иска да я кръсти Тереза на баба ни.

- Баба ти се е казвала Тереза? – попита Стефан. – Секси баба ще да е била.

- Отвратителен си. – отвърна Алекс. – Да те бях изхвърлил досега от колата, ако колата не беше твоя, хлапак такъв.

- Звучите като сплотено семейство. – отсъди Любов и се зае да разкопчава якето си. Топлината в комбито започваше да се наслоява и не идваше само от увеличения климатик.

- О,да. – отвърна Дара. – В една къща живеем ние двамата, родителите ни, сестра ни и мъжа й, леля ни и първия ни братовчед. И да, всеки път като тръгнем да изброяваме, срещаме ококорените погледи на слушателите си.

- Въпреки това изобщо не е странно. – засмя се Алекс. – Свикнали сме къщата да е пълна, стаите да са заети, дори се забавляваме, когато стане десет вечерта и трябва внимателно да вървим в коридора, ако искаме да отидем до банята, например. Дъските скърцат толкова силно, че са способни да събудят и съседите.

- И също и да искаш, никога не може да ти е самотно. – добави Дара. – Нали знаете какво е да се събира цялото семейство по Коледа? Е, при нас всеки ден е Коледа.

- Затова и не сме от хората с най-добри телосложения. – допълни Алекс. – Но пък за сметка на това можем да се похвалим със сплотеност, някой на който да кажеш наздраве вечерно време и с който да направиш войнишки курабийки. Май ще излезе вярна приказката, че през стомаха минавало щастието.

- Какво говориш, през шоколада минава щастието. – поправи го Дара, докато отхапваше последните парчета шоколад. – Има ли човек, който не яде шоколад?

- Аз не ям шоколад. – отвърна Любов, сваляйки шапката си и откривайки гледката към перфектно вдигнатата й на кок коса. – Всъщност не ям захар изобщо.

- Не ядеш захар? – попита Елисавета и гледаше непознатата в огледалото за обратно виждане. – Как оцеляваш?

- Просто не ми се яде. – Любов присви раменете си и преглътна, навеждайки главата си надолу. След това смени темата на разговор, насочвайки я отново към бебето, което беше на път да се роди.

Елисавета я огледа.

Сега свалила връхните си дрехи тялото й изглеждаше още по-малко. Разбира се, Елисавета беше забелязала изящните й глезени и фините й прасци, но беше приписала заслугите за тях на тренировките й. Предполагаше, че беше танцьорка.

До високата фигура на Дара и лицето й в сърцевидна форма, Любов изглеждаше още по-малка, невзрачна, губеща са. Семплият грим на лицето й и подчертаните й скули, единствени й придаваха характер. Лицето й беше красиво и Елисавета беше сигурна, че точно то криеше буквари, пълни с история.

Елисавета поклати главата си и се върна обратно в ролята си на слушател в разговора.

- Когато бяхме по-малки, винаги сме си споделяли какво е нещото, което искаме да ни се случи точно в полунощ на някой тридесет и първи декември. – обясняваше Дара. – Сестра ни казваше, че й е мечта да даде живот на първото бебе за годината. Звучи глупаво, но сега, когато е толкова близо да се случи, й го пожелавам.

- Не е глупаво, а е сантиментално. – въздъхна Елисавета, а Дара почти й се усмихна. Елисавета отсъди, че е заради прилива на емоция. – А вие какво сте отговаряли, че искате?

- Нашите желания са подобни. – отвърна Алекс. – Винаги съм имал една мечта точно в дванадесет на отпраша нанякъде за цялата нова година и да пропътувам следващите 365 дни. На автостоп, на милостиня, пеша и до изнемощяване. В това живее авантюризъм.

- Аз мечтая за знак от съдбата. – подсмихна се Дара. – Изведнъж да завали сняг, да забарабани проливен дъжд или да завее бурен вятър. Да пристигне от някъде нещо, което да ми обещае промяна. Доста е неформулирано, предполагам затова и не ми се е случило.

- Как така са подобни желанията ви? – обади се Иво за първи път от дълго време насам и Елисавета впери поглед в изражението на лицето му. Нито един мускул не трепкаше и изглеждаше някак възвишен и дълбок. Сякаш питаше, но не за да получи отговор, сякаш искаше да разбере повече от привидното. Беше странно. Целият беше кълбо от странности.

- И двете са свързани с път. – засмя се Алекс и загледан навън, облегна лакътя си на прозореца, подпирайки брадичката си. – Моята е свързана с отправянето по пътя, а нейната с пристигането от пътя.

- А вашите? – попита Дара. – Ако ви попитам сега, можете ли да отговорите за какво мечтаете да ви се случи в първата минута на новата година?

- Аз знам. – отвърна Любов. – Бих искала да бъда забелязана. Да бъда оценена.

- Аз искам да направя промяна. – отвърна с дрезгав глас Иво, поглеждайки в огледалата за задно виждане. – Нали знаете как хората си поставят цели и желания за новата година? Е, аз искам да осъществя една такава. Ако направя промяна в някого, за някого, за себе си, още в първата минута, бих повярвал, че съм способен на всичко през предстоящата година.

- Аз искам да бъда целуната за пръв път. – сподели Елисавета и сега беше ред на Иво да я погледне с поглед смесица от объркване, удивление и трепет.

- О, моля те. – обади се Дара. – Съжалявам, не ме разбирай погрешно, но е невъзможно да не си била целувана. Дори аз съм имала няколко такива попадения, а сравнена с теб...

- Не, не, не. – прекъсна я Елисавета и вероятно за пръв път тази вечер я погледна без раздразнение. – Разбира се, че съм била целувана. Под целуната за пръв път имам предвид целуната за пръв път от някой, който е искрен в чувствата си към мен.

- Е... – въздъхна Алекс. – Не чакай просто да ти се случи, намери този някой, който си заслужава да сбъдне мечтата ти. Няма да ти е трудно, трудното е да си позволиш да обичаш някой, който фалшиво изградените ти ценности ти забраняват. Позволи си да рискуваш.

- Свали грима си, нали? – предложи Дара. – Не беше толкова страшно.

Всъщност беше.

Но въпреки това Елисавета се усмихна едва доловимо.

- Аз пък искам да бъда обичан. – нещо в интонацията в думите на Стефан, този път беше различна. Иво погледна към огледалото, за да види, че малкият явно беше легнал в багажника, защото изобщо не се виждаше.

- Какво имаш предвид, Зеле? – попита го Любов, опитвайки се надникне над задната седалка, а Стефан виждаше единствено кока й.

- Нали знаете като си на няк’во парти и е фул хаус с хора, как в дванадесет някакви двойки и си честитят, и се целуват, и си казват колко много се обичат. Гаджета, приятелки, приятели на приятели. – Стефан прочисти гласа си. – Разбира се, направен съм на мотика, ама оставам трезвен за някои нещица. В полунощ никога няма някой, който да дойде при мен и аз да съм първият на който да каже „Честита нова година”. Не, че аз имам при кого да отида и от кого да очаквам. Ама не ме кефи.

- И при теб важи правилото на Алекс. – подсказа му Иво. – Тръгвай да търсиш някой, който си заслужава. Ако трябва смени компанията си, съседите си, класа си. Сам избираш с кой да прекараш годините си – преди, по време на, след полунощ.

- Вие тука сте някакви много висши типове. – обобщи Стефан. – Чак да благодаря, че баща ми изпи целия лев по празниците и не ми остави джобни за Нова година.

- Ами благодари. – отвърна Любов и този път той я видя, когато се надигна над багажника. – На шестнадесет ти е позволено да започнеш да се превръщаш във възрастен.

- А вие на колко сте? – попита Стефан, покачвайки се най-накрая на облегалката на задната седалка. Иво го погледна и се успокои, когато видя ухилената му физиономия и килнатата настрани шапка.

- Ние сме на двадесет и шест. – отвърна Алекс. – Аз съм й батко с пет минути.

- Аз съм на деветнадест. – отговори Любов и нещо заразно имаше в усмивката му, което я накара да й отвърне.

- Аз съм на двадесет и три. – каза Елисавета.

- Аз съм на двадесет и две. – довърши Иво и веднага впери погледа си в Елисавета. Зелените му и златистите й отблясъци се питаха. Различни неща, с един и същи въпрос.

„Мога ли?”

- Ей, хора, гледайте! – извика Любов и изправи ръката си напред, прекъсвайки някакъв поглед и почти зародил се романс. – Табелата на Банкя! Пристигнахме в Банкя.

- Иво, ще ни смъкнеш ли пред болницата? – Дара изнесе тялото си напред, а Иво кимна в отговор.

Часовникът сочеше единадесет без двадесет. Само на него ли му се струваше, че бяха минали само няколко минути? Даже с малко повече смелост, можеше да си престави, че току-що беше стъпнал на гарата в София.

Бяха пред болницата, когато Иво намали скоростта на колата.

- Дали ще може да отида до тоалетната, а? – попита Стефан.

- Петминутна почивка. – отвърна Иво и паркира колата.

Дара и Алекс припряно отвориха вратите и забързаха към болницата. Стефан и Иво се отправиха към входа й, а момичетата останаха до автомобила. Алекс си взе довиждане и с двете, а когато тръгна, Дара се обърна към Елисавета:

- Чак ми се прииска да те прегърна.

Но не го направи, защото се забави.

Елисавета вече й желаеше късмет в прегръдката си.

Лично творчество

Новогодишна нощ: част втора

22:26

- Зa петдесет лева на втора колонка. – оповести Иво на касиерката, когато вече бяха в бензиностанцията. Часовникът зад нея сочеше, че им беше отнело двадесет и две минути да заредят автомобила с малко бензин и да го докарат до най-близката бензиностанция за доливане. По грубите му сметки до половин час трябваше да бъдат в Банкя.

Докато взимаше рестото, забеляза Стефан да оглежда менюто със сандвичите, при това толкова съсредоточено, че почти усещаше как гладът стърже по стомаха му. Огледа го – широките дрехи не можеха да скрият тънките китки на ръцете му, а шапката, сложена настрани не правеше сянка на изпитото му лице. За шестнадесет години вероятно доста повече от шестнадесет, му се беше случвало да среща несправедливости.

- Извинявай, ще може ли да добавиш към сметката два сандвича с шунка и една голяма бутилка сода?

С периферията на зрението си Иво забеляза, че някой го приближава и внимателно надигна поглед към витрината, за да може да види огледалния образ на Елисавета. Подсмихна се, докато организираше портфейла си.

- Бос? – Елисавета облегна брадичката си върху раменете на Иво. – Впечатлена съм.

- Просто портфейл. – отвърна Иво и бързо се извърна към нея, а тя почти се стъписа от близостта на тялото му. Опита се да се концентрира.

- Различавам кога нещо е просто и кога крещи лукс. Знам си уроците. – тя отстъпи няколко крачки назад, след което го удари по рамото, а той извика в отговор. – Да не те оставям в чуденка, това ти е заради това, че си пълен олигофрен!

- О, хайде, де! – все още начумерен й отвърна Иво. – Мислех, че вече си ми простила, че те оставих да паднеш. Пък и ти не се държа особено мило с мен.

- Аз не се държа мило с никой. И това не ти е заради онова по-рано на гарата. – обясни тя. – Това е, защото гримът ми тотално се е развалил, а ти си мълчиш. Откъде това желание да ме караш да се чувствам зле?

- Развалил ти се е грима? – попита Иво и се наклони към нея, скъсявайки дистанцията от лицето й на един дъх разстояние. – Мммне, не забелязвам нищо.

- Червилото ми се е изтъркало и вероятно от падането съм си изгубила едната мигла на окото! – повиши си децибела тя и насочи ръцете към лицето си. – Виждаш ли това?! Сега целият макиаж е за оправяне!

Иво понечи да отговори, но касиерката го извести за готовите сандвичи. Той се извърна да ги вземе, а погледът му беше вперен върху Елисавета, която отиваше към дамската тоалетна. Иво се подсмихна, когато видя малките й ходила да се разхождат по чорапи на обществено място.

Би разбрал, ако принцесата вече го мразеше.

Повече би разбрал, ако й е трудно да го направи.

- Стефан! – Иво махна на тинейджъра, а той му се ухили насреща. Беше шемет, със сигурност, но Иво му симпатизираше. Все пак именно той им подаряваше превоз в новогодишната нощ и точно той беше неговият коретор за триене на спомени. – Тези са за теб.

- Каквооооо? – Стефан хвана подадените във въздуха сандвичи. – Сандвичи на харабията ли, брат. Еваларката!!

Стефан го потупа „мъжката” по рамото и двамата се запътиха към комбито на втора колонка. Въпросното комби беше някакъв стар „Фиат”, който ръмжеше при палене на двигателя и имаше странна миризма. Стефан твърдеше, че се дължала на някакъв забравен чифт мръсни чорапи, който никой не успял да намери. По негови думи било случаят бил най-голямата мистерия на гетото. Гетото всъщност е квартал „Обеля”.

- Аз ще се возя в багажника. – оповести Стефан, когато вече отваряше вратата на багажника. Останалите познайници, вече разположени на задната седалка, синхронно се обърнаха към него, видимо озадачени от поведението му. – Какво ме гледате като бухалчета, бе? Хехе, дребен съм, пък и искам да съм си до скейта. Винаги ми е било мечта да се водя тука.

Любов поклати главата и въздъхна и върна погледа си върху някакви листи с нарисувани тактове по тях. Дара отсъди, че все едно чете арабски. Алекс я попита кога се е опитвала да чете на арабски.

Иво запали колата в готовност, а таблото светна. Бяха минали десетина минути откакто Елисавета беше влязла в тоалетната на бензиностанцията. Половиният час на първата спирка се измести с още десет минути.

- Толкова ли я стреснах, че чак я разстроих, не мога да разбера? – попита Дара, а седящата до нея Любов се засмя.

- Имаш предвид, че се е напънала ли? - по физиономията на Стефан отново се беше спуснала широка усмивка и на другите вече им ставаше ясно защо му викаха „Зелето”. – Все не мога да си представя как кифлите ходят до тоалетна, брат. Много ми е нереално, такова.

- На брат ли ти приличам, бе, човек? – попита въпросително Дара и една бръчка се оформи между очите й.

- Трябва ли да си толкова вулгарен? – в същия момент добави Алекс.

- Не съм вулгарен. – обясни Стефан. – Просто имам свободата да се изразявам и не ми е неудобно да го правя. Вие винаги ли говорите по едно и също време?

Докато интелигентния разговор на задната седалка продължаваше, Елисавета най-накрая излезе от бензиностанцията и Иво се запита как по дяволите малките й глезени издържаха на кучия студ навън. Когато тя влезе във „Фиата”, той увеличи парното до последно.

- Донесох банани, снаксове и сладки. И вода. – каза тя, подавайки торбата назад към Любов. – Забелязах, че негово височество сър Иво, пропусна да ни набави провизии, когато купуваше сандвичи за Стефан.

- Ей, аз имах сандвичи, брат. – извика в ентусиазъм той и малкото пространство в колата се изпълни в звука на апетитното му хрупане.

- Какво по дяволите се е случило на лицето ти? – Дара погледна към Елисавета и я гледаше като хипнотизирана.

- Какво да му се е случило?! – попита Елисавета и мигновено извади от джоба си малкото си огледалце.

- Ами... няма го. – присмя се Дара, а Елисавета подбели очи. – Така де, свалила си си маската.

- Свърши ли вече с подигравките?

- Засега.

Телефонът на Алекс звънна и Дара веднага наведе ухото си до слушалката. Иво усили музиката на първата радиостанция, която хванаха, завъртя ключа и с познатия звук на ръмжене, „Фиатът” запали.

Любов тананикаше някаква мелодия, докато бензиностанцията оставаше в далечината. Стефан приключваше с настървеното ядене на втория сандвич.

Елисавета държеше дланите си една в друга и пукаше пръстите си. Прокара пръсти през косата си, измести я на една страна. Завъртя някакъв кичур. Кръстоса краката си и заклати единия, оставяйки го да отмерва ритъма на нервността.

Иво хвана ръката й, усети някакви вадички между пръстите й.

Искаше да й каже, че е ослепителна. Че очите й го караха да си представя пясъците на Сахара, задушевен августовски ден и цветовете на първите есенни листа.

Но не сега.

Все още нощта беше млада,

а годината твърде късна.

Лично творчество

Новогодишна нощ: част първа.

18:49

Някакъв скейтър се изплю върху заскрежената градинка, докато Елисавета дърпаше след себе си четиридесетсантиметровото си куфарче и предизвикваше погледите на неколцината среднощни посетители на автогарата. Приближаваше входа с вирната брадичка, дистанцирайки се от съмнителните фигури около нея.

Тя усети как кракът й потъна в някаква дупка в същата секунда, в която вратата на гарата се отвори. Елисавета чу как токът на ботуша й прещрака, усети как губи връзка с гравитацията, тихо повика дяволите наум, а тялото й намери опора в ръцете на някакъв русоляв и светлоок неин връстник. Момчето я прегърна, възпрепядствайки падането й.

Не успя да спаси високомерието й от удар.

- Добре ли си?

Сега, когато очите й бяха описани в зениците на неговите, тя се запита наистина ли беше толкова студено, щом дъхът му успяваше да пререже плътната материя на шала му. Не беше сигурна, защото единственото, което знаеше е, че бузите й пламтяха в жарко червено.

Не бяха румени от студ.

- Веднага си махни ръцете от мен, тъпако! – тя извика и тотално игнорира въпроса му.

- Веднага? Не предпочиташ ли първо да те изправя? – Елисавета усещаше как раздразнението запълваше капацитета на тялото й. Вдиша глътка въздух, проясни мислите си и отговори:

- Ако обичаш. – тя насили устните си да нарисуват усмивка и установи, че линията под свитите му очи, всъщност принадлежеше на ухилената му физиономия, скрита под шала. Ама за какъв се имаше, че да й се присмива?!

- Казват ми Иво, а не подчинения. Разбра ли, принцесо? – той натърти на последната дума, от гърдите му се надигна тих смях и вече нямаше съмнение, че играеше на криеница с усмивките си. Иво повдигна раменете си и отдръпна дланите на ръцете си от тялото й.

Остави я да падне и я подмина така сякаш беше груб, нескопосан, калпав предмет за бита.

Когато всъщност я убеждаваха, че е сътворена от брилянтин, позлата и мастило шедьовър.

Тя ахна насреща му и видя собствения си дъх да прорязва самотата на вечерта. Той сведе шала си, а тя съжали. Не, защото й откри усмивката си, а защото й припомни какво е чувството да бъдеш привлечен.

По нещо, което единствено има възможността да те нарани.

Иво погледна часовника на ръката си и видя, че стрелките вече сочат девет и половина. Изпсува, докато издишаше топъл въздух в ръкавиците си. Мисли, Иво, мисли.

Да тръгне ли, или да остане, да я търси ли, или да я забрави.

Да се намери или да се изгуби завинаги в нея.

Иво се извърна обратно, оглеждайки паркинга на гарата. Първо провери с поглед момичето, което току-що срещна и се опита да притъпи напиращия смях, когато я видя да проверява за драскотини малкия си куфар.

Беше девет и половина, автогарата беше приключила работното си време извънредно заради снега, а тя не беше единствената, запътила се нанякъде.

На тротоара седеше някакъв разсухлен тинейджър, който пушеше цигара след цигара и прегръщаше очукания си скейтборд. Само на няколко метра от него, двойка момче и момиче стояха сгушени един до друг и се опитваха да стоплят ръцете си. До кафе машината още едно момиче се беше облегнало и духаше напитката си, за да я охлади.

И петимата бяха приблизително на неговата възраст. И петимата, с приблизителна сигурност, Иво можеше да каже, че не бяха тукашни.

„Върви си, Иво, върви си! Не дължиш нищо на никой и нямаш нищо за доказване. Просто си върви.”

- Хей! – Иво извика към непознатите и приближи с уверена крачка. – Накъде ще пътувате?

Пет чифта непознати очи се впериха в него и го гледаха така сякаш беше луд. Човек би си казал, че предвид честото подобно отсъждане, до този момент би следвало да има изграден имунитет. Въпреки това, определението продължаваше да го дразни.

- Човек, само ти ли не виждаш, че гарата е затворена? – момчето, което стоеше до момичето първи проговори.

- Гарата е затворена?! – Елисавета повтори, стъписана в ужас и въпреки разстоянието, което ги делеше, Иво можеше да се закълне, че съвсем ясно разчита ирисите на очите й.

- А, не! В девет и половина вечерта на тридесет и първи декември, защо пък да не работи!? – момичето, което седеше до момчето я скастри. Гласът й приличаше на гласът на момчето до нея и Иво отсъди, че вероятно бяха роднини.

- Защо пък да не работи?! – изуми се втори път Елисавета. – Сега как се очаква да се прибера навреме?

- Виж, това, че ти работиш за града, не означава, че двадесет и четири часово и той трябва да работи за теб, кукло!

- Дара, престани!

- Не ми казвай какво да правя, Алекс! – момичето извика обратно, този път към момчето до себе си.

- По-добре слушай гаджето си.

- Това е брат ми, многознайке! – Дара се изправи, а Алекс веднага скочи след нея. – Искаш ли да не си даваме съвети, а? Защото много бързо мога да те пратя някъде, където слънце не огрява.

- Глупава селянка. – отвърна Елисавета, намествайки ръкавицата си, а Иво инстинктивно се запъти към нея, когато видя замаха на другото момиче.

- Чакайте, чакайте, чакайте! – извика Иво, застанал по средата между две бълбукащи лави, надигащи се, за да унищожат всичко наоколо си. – Какво правите?! На всички ни е студено, всички искаме да сме си по местата, на които трябва да бъдем преди дванадесет и съм сигурен, че никой от нас не иска да посрещне Нова година на този паркинг. Защо не се успокоим и да насочим енергията си към нещо по-полезно, а? Като например как да се приберем по-скоро?! Идеи?

- Да си вземем такси и да си разделим парите? – Иво пропусна да забележи кога момичето, което до скоро стоеше до кафе машината, се беше приближило. Тя беше слабичка, с пухена шапка на главата си, добре очертани скули на лицето и тъмни маслинени очи. Красива.

- Вариант е. – повдигна рамене Алекс. – Само че сме шестима и се съмнявам да се поберем в едно такси. За къде ще пътувате? Ние със сестра ми сме до Банкя.

- Аз съм за Лозен. – отвърна Елисавета.

- Квартала или селото? – попита Иво, а Елисавета му хвърли кръвнишки поглед, когато видя ухилената физиономия на Дара.

- Селото. – изхвърли през зъби Елисавета и срита по прасеца Иво. Той прехапа устните си, опитвайки се да възпре надигащия се, крайно неподходящ, прилив на смях.

- Аз съм за Панчарево. – отвърна момичето, което все още не се беше представило, и допълни. – До дванадесет без пет трябва да съм там, защото участвам в представление.

- Добре. – бавно кимна Иво. – Можем да измислим маршрут, единствено трябва да решим дали всички сме съгласни с идеята за споделеното такси? Пътят не е много, така че едва ли ще излезе с много по-скъпо, отколкото с автобус.

- Освен ако не таксуват двойно, заради новогодишната нощ. – предположи Алекс.

- Аз имам автомобил. – момчето, което стоеше само на няколко метра от тях, до тротоара, припомни за съществуването си. – Ама не бързайте да се вълнувате, защото е прецакан. Резервоарът е празен, а аз нямам кинти.

- На колко години си? – сбърчи челото си Дара и кръстоса ръце пред гърдите си.

- На 16. – отвърна скейтъра, загасяйки поредния фас в подметката на кеца си.

- Кой 16-годишен има книжка?! – Елисавета подозрително го попита и отсъди, че последният обадил се, изобщо, ама изобщо не й харесваше.

- Да си ме чул да казвам, че имам книжка, маце? – момчето се усмихна лукаво, а Елисавета направи гримаса на погнуса. – Тараших я от баща ми, исках да ходя на едно парти в Перник, ма ми свърши бензина.

- В Перник? – Иво не издържа и се засмя гръмко, а смеховете на Алекс и Дара последваха. – Не искам да знам историята ти, човече.

- Е, тогава имаме решение! – възкликна момичето, което се беше запътило за представление. – Ще платим за бензина, някой с книжка ще шофира Лозен-Панчарево-Перник-Банкя и ще се доставим по местата си до дванадесет часа вечерта.

- Мен единствено ме возят. – отвърна Елисавета, а Дара обърна очи в отегчение. Алекс я прегърна през гърба и Иво предположи, че така се опитва да й даде от спокойствието си.

- Ние също не можем да шофираме. – отвърна Алекс, кимайки към сестра си.

- Сериозно от шестима млади души, никой няма шофьорска книжка?! – въздъхна момичето с хубавите скули.

- Аз имам. Мога да ви закарам, но маршрутът трябва да е Банкя-Перник-Панчарево-Лозен, защото моята дестинация е на 10 км от Лозен. Така ми идва по път. – обясни Иво.

- Ще успееш ли да ме доставиш преди дванадесет в Панчарево? – сви устни в угриженост момичето. – Наистина е важно участието ми.

- Разбира се, че ще успея, десет без двадесет е. Всички съгласни ли са? – останалите кимнаха в отговор, а Иво довърши. – Ей, скейтърчето! А колата? Къде трябва да я върна утре?

- Може и да не я връщаш утре, брат. – засмя се момчето. – Баща ми ще е в яка реанимация, ако ме разбираш. От където я вземеш, там можеш да я оставиш. Ня’а проблемче.

- Добре. – засмя се отново Иво и отвърна на поздрава му със затворената длан в юмрук. – Впрочем, аз съм Иво.

- Алекс. – отвърна момчето, а след това посочи към сестра си. – Това е Дара, разнояйчни близнаци сме.

- Аз съм Стефан. – отвърна скейтъра. – Ама може да ми викате Зелето. Нали знаете, защото много се смея!

Той кимна, а останалите избухнаха в смях. Дори по лицето на Елисавета пропълзя усмивка.

- Аз съм Любов. – махна с ръка момичето, което отиваше на участие.

Красива си, Любов, но любовта е с друго име тази вечер.

Тя каза, че името й е Елисавета.

- Е, тръгваме ли? – попита Стефан, докато останалите вдигаха багажа си от земята. – Комбито е ей там. Идвайте, маниаци.

Един по един вдигнаха чантите си и се отправиха по следите, които най-малкият сред тях оставяше. Часът приближаваше устремено десет. До Нова година оставаха два часа.

До забравянето на старите рани също толкова.

И малко отгоре.

Иво вдигна куфара на Елисавета.

- Три пъти те спасих тази вечер, а нито един път не ми благодари. – каза тихо Иво и театрално направи тъжна физиономия. – Нараняваш ме.

- Три? – възмутено повтори Елисавета. – Това с падането, дори не се брои за помагане! За Дара няма да ти благодаря. И сама можех да я поставя на мястото й. Нима не можеш да броиш?

- Забравяш най-важния. – Иво поклати главата си. – На път съм да те спася от теб самата.

Елисавета забави крачката си и изостана, когато Иво спря и се обърна към нея.

Изглеждаше объркана.

- И аз ти благодаря.

- За какво? – попита тя - с ръце пред гърдите си, смръщено чело и пеперуди, готови за полет.

- За това, че и ти ще бъдеш моето спасение.

Шестима непознати.

Един часовник, тиктакащ до полунощ.

блогър

One Lovely Blog Award

12:29

благодарност цитати

Довиждане, 2015!

11:49

Преди да си отворя списъка и да проверя за изпълнените си желания и цели, избирам да се спра тук, защото точно тук е мястото, където за първи път през 2015-та година поставих началото на себе си.

Нямате представа от колко години наред все се опитвам да си построя блог, да се изразявам, да споделям. Никога досега не преведох идеята до край. Този блог ми е принадлежност от зимата на 2012-та година, а чак сега го разработвам. Причините са много, които ме спираха, но основното винаги е било страхът от стъпалото, изразяването, възприемането.

Обещах да ви благодаря!

На всичките 12, които сте ме последвали, на всичките 30+, които всеки път споделяте публикациите ми. Думи нямам да опиша колко добре се чувствам, когато получавам обратна връзка. Мога да споделя: вие ме лекувате, вие ми помагате, вие ме карате да имам още една причина за безброй усмивки. И вероятно може да съществува съмнение за всяко едно от качествата ми, но благодарността не е сред тях.

Ако искам да драматизирам, спокойно бих казала, че блогът ми и вашите блогове са нещата, което ме крепяха тази година. Дори и в най-самотните ми моменти се чувствах като част от общност, единица от цяло и винаги обградена от слушатели.

Благодаря ви, че премахнахте страховете ми, благодаря ви, че изразявате подкрепя, благодаря ви, че ми помагате. Надявам се година от днес, да продължавам да бъда обгърната от емоциите, които вие ми подарявахте в последните шест месеца.

Казват, че всяко лошо нещо идва, за да ни отведе до нещо хубаво.

Благодарна съм, че ме отведе тук.

Нямате представа какво вдъхновение сте - и Ева, и Гери, и Пам, и Павлина, и Мери, и Ели (и й благодаря за коментара ;d). Благодаря ви на всички! Благодаря, че сте ми началото!

С това искам да изпратя 2015-та година!

Искам да ви пожелая дръзко мечтаене, грандиозни подеми, изпепеляваща любов и коремни преси от смях! Бъдете истински, бъдете най-добрата версия на себе си и осветявайте всичко наоколо с ореолно сияние!

Надявам се мечтите ви да са се сбъднали през 2015-та, а ако не - разпилейте ги в следващите дванадесет месеца!

довиждане 2015

Из равносметките:

0:33

Стотици пъти си обещавах. Обещавах си да спра пушенето на нелепости и очернени връзки. Обещавах си да спра с преяждането на наивност, преди тя да ме е погълнала цяла. Обещавах си да отпия една-единствена глътка воля, за да се убедя, че страшно няма. Мислех си, че си обещавам миниатюри.

Всъщност съм гонила милениуми.

Това не е литературно шествие, но не е и сива равносметка. Това са буквите, които ме изписват. Това са думите, които ми придават смисъл. Това съм аз - звучна понякога, заглъхнала често. Аз съм между антитезите, аз съм чиста главоблъсканица. Не, не ми откривайте пиедестала, моля ви, нямам придобита важност.

Сътворение съм,

напоено в глупост.

Изпращам я годината! Най-накрая късам календара, късам часовете, намацани с мътилка от спирала по възглавницата, преди изгрев, по време на забравен, безметежен, ужким почивен ден. Късам с депресивните си състояния, с омразния март месец, с предългата зима, със зимата цяла година. Изхвърлям боклуците в насрещното на вятъра, да ги изпрати в забвение някъде, далече от бездните ми. Хвърлям последен поглед назад.

И осъзнавам.

Отне ми приблизително 24 години да скъсам с пъпната връв.

Ясно защо животът започвал с плач.

Сега започва всичко. Дишането, първите усмивки, първите трепети. Изразяването и социализирането. Растенето - на височина, на изпълване на пространството, на грамади-подвизи. 2015-та ми беше шамарът. Усмирителната риза. Парадоксът. Урокът. 2015-та ми трябваше, за да се възродя от руините на собствените си несигурности и да се опитам да се преродя във векът, в който ми е отредено да живея. Във век, в който не е срамно да кажеш "мога", в който има какво да твориш за промяна, в който е повече от нужно да бъдеш възрастен!

Със запазени детски фантазии, чисто сърце и изстрадана доброта.

Напускам кошарата, обятията на мама и самолетните прегръдки с татко. Изнизвам се среднощно от детската си стая, преглъщайки буцата при спомена на игрите със светлините на две непослушни сестрички, препълнили със смехории късните часове след девет вечерта. Обръщам гръб на куклите, на плюшковците, на разчоплените слончета по стените. Бягам с все сила, подминавайки орехът в летния пек, раните от колелетата и искрите на огъня, искрите на светулките. Забравям за първото си влюбване на единадесет, забравям за контролните по математика, забравям за мечтите ми да бъда лекар. Сбогувам се с приятели, най-добри приятели, ще-те-обичам-завинаги приятели. Тук вече заплаквам. Най-трудно е да спреш да се питаш какво е можело да бъде.

Още повече - когато да бъде, не е било писано никога.

Отне ми 23 години, три месеца и осем дни да порасна.

Отне ми увереност, проблеми в семейството, любовни разочарования и няколко приятели.

С белези от обичане, с дупки-предателства и зашита вина на грешки се отправям напред. Към неизвестното, новото, непонятното. Както винаги досега.

Ама с една разлика.

Вече съм възрастен.

И е време да се обичам такава.

Новогодишна нощ: част четвърта

Новогодишна нощ: част трета

Новогодишна нощ: част втора

Новогодишна нощ: част първа.

One Lovely Blog Award

Довиждане, 2015!

Из равносметките:

Meet the author

2 0 1 5 г.

Разделители

Последователи

recent posts

Blog Archive

Popular Posts