Бяха излезли на извънградския път, когато Алекс затвори телефона. От разговора се чуваха откъснати думи като „болница”, „рецепция”, „номер на стая”. Вероятно и четиримата други се питаха дали всичко е наред, а Любов беше първата, която поднесе въпроса:

            -  Нещо притеснително?

            - Не, ни най-малко. – отвърна Алекс. – По-голямата ни сестра е в болница с контракции. Терминът й беше за пети януари, а ни изненада. Затова и толкова извънредно бяхме на автогарата и търсихме превоз до Банкя в последния момент.

             - О, това е страхотно! – въодушевено каза Любов.

            - Честит ви племенник. Или племенница. – усмихна се Елисавета. – Какво се очаква да бъде?

            - Момиче. – отвърна Дара и подаде напред към Иво и Елисавета парчета от натрошения шоколад. Елисавета взе парче за нея и подаде едно на Иво. Забеляза пълнотата на устните му. – Иска да я кръсти Тереза на баба ни.

            - Баба ти се е казвала Тереза? – попита Стефан. – Секси баба ще да е била.

            - Отвратителен си. – отвърна Алекс. – Да те бях изхвърлил досега от колата, ако колата не беше твоя, хлапак такъв.

            - Звучите като сплотено семейство. – отсъди  Любов и се зае да разкопчава якето си. Топлината в комбито започваше да се наслоява и не идваше само от увеличения климатик.

            - О,да. – отвърна Дара. – В една къща живеем ние двамата, родителите ни, сестра ни и мъжа й, леля ни и първия ни братовчед. И да, всеки път като тръгнем да изброяваме, срещаме ококорените погледи на слушателите си.

            - Въпреки това изобщо не е странно. – засмя се Алекс. – Свикнали сме къщата да е пълна, стаите да са заети, дори се забавляваме, когато стане десет вечерта и трябва внимателно да вървим в коридора, ако искаме да отидем до банята, например. Дъските скърцат толкова силно, че са способни да събудят и съседите.

            - И също и да искаш, никога не може да ти е самотно. – добави Дара. – Нали знаете какво е да се събира цялото семейство по Коледа? Е, при нас всеки ден е Коледа.

            - Затова и не сме от хората с най-добри телосложения. – допълни Алекс. – Но пък за сметка на това можем да се похвалим със сплотеност, някой на който да кажеш наздраве вечерно време и с който да направиш войнишки курабийки. Май ще излезе вярна приказката, че през стомаха минавало щастието.

           - Какво говориш, през шоколада минава щастието. – поправи го Дара, докато отхапваше последните парчета шоколад. – Има ли човек, който не яде шоколад?

            - Аз не ям шоколад. – отвърна Любов, сваляйки шапката си и откривайки гледката към перфектно вдигнатата й на кок коса. – Всъщност не ям захар изобщо.

            - Не ядеш захар? – попита Елисавета и гледаше непознатата в огледалото за обратно виждане. – Как оцеляваш?

            - Просто не ми се яде. – Любов присви раменете си и преглътна, навеждайки главата си надолу. След това смени темата на разговор, насочвайки я отново към бебето, което беше на път да се роди.

            Елисавета я огледа.

Сега свалила връхните си дрехи тялото й изглеждаше още по-малко. Разбира се, Елисавета беше забелязала изящните й глезени и фините й прасци, но беше приписала заслугите за тях на тренировките й. Предполагаше, че беше танцьорка.

            До високата фигура на Дара и лицето й в сърцевидна форма, Любов изглеждаше още по-малка, невзрачна, губеща са. Семплият грим на лицето й и подчертаните й скули, единствени й придаваха характер. Лицето й беше красиво и Елисавета беше сигурна, че точно то криеше буквари, пълни с история.

            Елисавета поклати главата си и се върна обратно в ролята си на слушател в разговора.

            - Когато бяхме по-малки, винаги сме си споделяли какво е нещото, което искаме да ни се случи точно в полунощ на някой тридесет и първи декември. – обясняваше Дара. – Сестра ни казваше, че й е мечта да даде живот на първото бебе за годината. Звучи глупаво, но сега, когато е толкова близо да се случи, й го пожелавам.

            - Не е глупаво, а е сантиментално. – въздъхна Елисавета, а Дара почти й се усмихна. Елисавета отсъди, че е заради прилива на емоция. – А вие какво сте отговаряли, че искате?

            - Нашите желания са подобни. – отвърна Алекс. – Винаги съм имал една мечта точно в дванадесет на отпраша нанякъде за цялата нова година и да пропътувам следващите 365 дни. На автостоп, на милостиня, пеша и до изнемощяване. В това живее авантюризъм.

            - Аз мечтая за знак от съдбата. – подсмихна се Дара. – Изведнъж да завали сняг, да забарабани проливен дъжд или да завее бурен вятър. Да пристигне от някъде нещо, което да ми обещае промяна. Доста е неформулирано, предполагам затова и не ми се е случило.

            - Как така са подобни желанията ви? – обади се Иво за първи път от дълго време насам и Елисавета впери поглед в изражението на лицето му. Нито един мускул не трепкаше и изглеждаше някак възвишен и дълбок. Сякаш питаше, но не за да получи отговор, сякаш искаше да разбере повече от привидното. Беше странно. Целият беше кълбо от странности.

            - И двете са свързани с път. – засмя се Алекс и загледан навън, облегна лакътя си на прозореца, подпирайки брадичката си. – Моята е свързана с отправянето по пътя, а нейната с пристигането от пътя. 

            - А вашите? – попита Дара. – Ако ви попитам сега, можете ли да отговорите за какво мечтаете да ви се случи в първата минута на новата година?

            - Аз знам. – отвърна Любов. – Бих искала да бъда забелязана. Да бъда оценена.

            - Аз искам да направя промяна. – отвърна с дрезгав глас Иво, поглеждайки в огледалата за задно виждане. – Нали знаете как хората си поставят цели и желания за новата година? Е, аз искам да осъществя една такава. Ако направя промяна в някого, за някого, за себе си, още в първата минута, бих повярвал, че съм способен на всичко през предстоящата година.

            - Аз искам да бъда целуната за пръв път. – сподели Елисавета и сега беше ред на Иво да я погледне с поглед смесица от объркване, удивление и трепет.

            - О, моля те. – обади се Дара. – Съжалявам, не ме разбирай погрешно, но е невъзможно да не си била целувана. Дори аз съм имала няколко такива попадения, а сравнена с теб...

            - Не, не, не. – прекъсна я  Елисавета и вероятно за пръв път тази вечер я погледна без раздразнение. – Разбира се, че съм била целувана. Под целуната за пръв път имам предвид целуната за пръв път от някой, който е искрен в чувствата си към мен.

            - Е... – въздъхна Алекс. – Не чакай просто да ти се случи, намери този някой, който си заслужава да сбъдне мечтата ти. Няма да ти е трудно, трудното е да си позволиш да обичаш някой, който фалшиво изградените ти ценности ти забраняват. Позволи си да рискуваш.

            - Свали грима си, нали? – предложи Дара. – Не беше толкова страшно.

            Всъщност беше.

            Но въпреки това Елисавета се усмихна едва доловимо.

            - Аз пък искам да бъда обичан. – нещо в интонацията в думите на Стефан, този път беше различна. Иво погледна към огледалото, за да види, че малкият явно беше легнал в багажника, защото изобщо не се виждаше.

            - Какво имаш предвид, Зеле? – попита го Любов, опитвайки се надникне над задната седалка, а Стефан виждаше единствено кока й.

            - Нали знаете като си на няк’во парти и е фул хаус с хора, как в дванадесет някакви двойки и си честитят, и се целуват, и си казват колко много се обичат. Гаджета, приятелки, приятели на приятели. – Стефан прочисти гласа си. – Разбира се, направен съм на мотика, ама оставам трезвен за някои нещица. В полунощ никога няма някой, който да дойде при мен и аз да съм първият на който да каже „Честита нова година”. Не, че аз имам при кого да отида и от кого да очаквам. Ама не ме кефи.

            - И при теб важи правилото на Алекс. – подсказа му Иво. – Тръгвай да търсиш някой, който си заслужава. Ако трябва смени компанията си, съседите си, класа си. Сам избираш с кой да прекараш годините си – преди, по време на, след полунощ.

            - Вие тука сте някакви много висши типове. – обобщи Стефан. – Чак да благодаря, че баща ми изпи целия лев по празниците и не ми остави джобни за Нова година.

            - Ами благодари. – отвърна Любов и този път той я видя, когато се надигна над багажника. – На шестнадесет ти е позволено да започнеш да се превръщаш във  възрастен.

            - А вие на колко сте? – попита Стефан, покачвайки се най-накрая на облегалката на задната седалка. Иво го погледна и се успокои, когато видя ухилената му физиономия и килнатата настрани шапка.

            - Ние сме на двадесет и шест. – отвърна Алекс. – Аз съм й батко с пет минути.

           - Аз съм на деветнадест. – отговори Любов и нещо заразно имаше в усмивката му, което я накара да й отвърне.

            - Аз съм на двадесет и три. – каза Елисавета.

            - Аз съм на двадесет и две. – довърши Иво и веднага впери погледа си в Елисавета. Зелените му и златистите й отблясъци се питаха. Различни неща, с един и същи въпрос.

            „Мога ли?”

            - Ей, хора, гледайте! – извика Любов и изправи ръката си напред, прекъсвайки някакъв поглед и почти зародил се романс. – Табелата на Банкя! Пристигнахме в Банкя.

            - Иво, ще ни смъкнеш ли пред болницата? – Дара изнесе тялото си напред, а Иво кимна в отговор.

            Часовникът сочеше единадесет без двадесет. Само на него ли му се струваше, че бяха минали само няколко минути? Даже с малко повече смелост, можеше да си престави, че току-що беше стъпнал на гарата в София.

            Бяха пред болницата, когато Иво намали скоростта на колата.

            - Дали ще може да отида до тоалетната, а? – попита Стефан.

            - Петминутна почивка. – отвърна Иво и паркира колата.

            Дара и Алекс припряно отвориха вратите и забързаха към болницата. Стефан и Иво се отправиха към входа й, а момичетата останаха до автомобила. Алекс си взе довиждане и с двете, а когато тръгна, Дара се обърна към Елисавета:

            - Чак ми се прииска да те прегърна.

            Но не го направи, защото се забави.

            Елисавета вече й желаеше късмет в прегръдката си.