След здрача в края деня –
когато лампите гаснат,
летните мигове се топят,
щурците проглушават всичко отвън,
а сърцето ми гасне,
гасне,
гасне по теб,
сякаш удавено в залеза на юни,
тогава ми хрумва да питам –
дали задушно е времето вън,
или е от времето вътре в гърдите ми,
което се измерва само в тягостните
последни секунди на момента,
в който ще се доближиш до мен,
из въздуха ще се усети аромат на бор,
и на мента, и на одеколона ти,
все ухания, заради които треперила съм
в очакване, и същите, заради които сега
треперя в отхвърляне,
ще си близо,
по-близо, отколкото някога
било е лятото –
и когато докоснеш
с топли устни – студеното ми сърце,
в рязката смяна на температурите,
ще усетя зимата
и какъв точно е
вкусът на последната
ни целувка,
и дано тогава да чуеш,
с устни отделени от моите,
че щурците отдавна са заглъхнали,
и лято не е било в гърдите ми,
от предишния юни.
