***
Ангел излезе от джипа и кракът му потъна в снежната преспа. Направи няколко крачки, разчиствайки пътя до другата пасажерска врата и я отвори. Елена му подаде ръката си и го посрещна с усмивка. Чак сега истински ѝ се откри необятността на хоризонта. Зачуди се как бе възможно само в една гледка да се съдържат толкова противоречиви усещания. Градчето в подножието беше потънало в сняг, нощни светлини и тишина и създаваше чувство на уют. Планината, която го обгръщаше пък, създаваше страхопочитание. Докато Ангел се беше заел с подредбата на багажника, а Елена тихо го изчакваше, тя обгърна с ръце тялото си, в желание да се стопли, и загледа небето. Само зимното небе – с тъмносивата си дълбочина и липса на звезди, можеше да ѝ даде възможността за момент да се изгуби в пространството около себе си. Само зимното небе можеше да я успокои и да превърне хаосът ѝ в затишие.
- Хайде, заповядай. – викна ѝ с ведър глас Ангел, който вече я чакаше в отворения багажник на колата. – Малко е тясно, но пък не роптая срещу това, че ще бъдеш по-близо до мен.
- А моето мнение за близостта, защо не го потърси? Ако имам против?
Елена скръсти ръце пред гърдите си и повдигна предизвикателно едната си вежда. Ангел се засмя гласно, поклати главата си, свеждайки погледа си надолу и използва моментната ѝ заблуда, за да протегне бързо ръце към нея и да обгърне малкото ѝ тяло. Елена се опита да се отдръпне шеговито, после смехът ѝ се присъеди към неговия, докато той не реши да го прекъсне в целувка. Устните му докоснаха нейните и поеха дъха от треперещите ѝ устни. Целувката му беше единственото топло нещо в тази така студена декемврийска вечер; беше единственото нещо, което можеше да стопли изведнъж и тази вечер, и целият декември, и цялата зима.
Докато устните му открадваха нейните, тя усети как по бузите ѝ нещо закапа. Отвори очите си и когато ирисите ѝ се приспособиха към пейзажа, тя различи първите снежинки за вечерта. Закапаха изведнъж и изневиделица, толкова бързи и бели като истински звездопад. Сякаш природата държеше да освети тъмната вечер със съвсем друг вид звезди. На Елена чак ѝ се прииска да си пожелае нещо с всяка следваща, която я обсипваше.
- Не е ли странно? – попита тя след малко. – Как всяка една снежинка изглежда и пада по собствен начин и до последно не знае къде точно ще целуне земята.
- Странно е. – отговори ѝ Ангел и я завъртя с гръб към него, за да може да вижда по-добре красотата на зимната равнина. – Независимо къде падат, се съединяват с останалите до такова съвършенство, че всяка една снежинка си е винаги на правилното място.
- Мислиш, ли че е някаква умалена версия на смисъла на живота? Снеговалежът.
- Какво имаш предвид?
- Не ни ли е нужно на всички именно това – да се впишем, да бъдем приети, да станем едно цяло с онова, което ни обгражда. Без претенции. Без болезнени очаквания. Снежинките са винаги различни една от друга, но никога не пречат на останалите. Не угасват сами, нито блестят по-силно. Напротив – правят го колективно.
- И как всяка една е красива, заради другата. Допълва я, придава ѝ смисъл. Никога нямаше напълно да разберем красотата им, ако не можеха да се трупат. – Ангел ѝ кимна разбиращо.
- Това си мисля, че му трябва на човечеството. Само ако можеше да открие в малките неща, голямото обединение.
Ангел я целуна по косата, която сега беше окъпана в бели снежинки, сгуши я по-плътно в обятията си и двамата замълчаха в прегръдката си. Вперили поглед в усилващия се снеговалеж пред тях, те бяха на първи ред в най-искреното представление. Пълно с толкова метафори за живота.
- Може би снеговалеж не е най-точната дума. – каза след малко Елена. – Снегът не вали, той пада. И точно там, в падението е красотата на съграждането.
- Искаш ли да влезем вътре? – попита Ангел, когато снегът се усили.
- Не. Предпочитам да станем за момент част от тишината. Да погледаме смисъла.
