Книга: "Девети ноември"

Автор: Колийн Хувър

Жанр: съвременна проза, романтика, young-adult

Оценка: ★★★★★★

Ако говорим за "Maybe someday", главният герой е глухоням, но в същия момент е обещаващ млад китарист; "Hopeless" ("Без Хоуп", "Да изгубиш Хоуп") следва изключително тежък проблем, свързан с агресивността към децата и възползването от тях, който е в мащабни, главозамайващо болезнени размери в Съединените щати; "Ugly love" - досега най-любимият ми роман - разказва всичко свързано с вторите шансове и че красива външност, не означава непременно красива душа; "Never, never" - e за глупави, разглезени тинейджъри, които съдбата им поднася мистериозни несполуки с идеята да ги превърне в по-добра версия на самите тях; "Slammed" затрогва с невръстната Лейкън, която е на път да изгуби майка си. Онеправдани, често самотни, почти винаги неуверени и социално отхвърлени са само част от епитетите, описващи героите от световете на Хувър. Стигам отново до "Девети ноември" - този път историята е между момиче с обезобразена лява страна на тялото, и момче, обезобразен от болката от загубата на майка си и по-големия си брат. 

"Когато откриеш любовта, я взимаш. 

Грабваш я с двете си ръце и правиш всичко по силите си да я стискаш,

за да не я изпуснеш между пръстите си." ♥

"Слушай, ако сме на път да се целунем, трябва да е като в книгите."

♥

"Отне ми четири години да го обичам.

Отне ми четири страници да престана." 

Книгата е изключително динамично заредена откъм обрати, изненади, промени, така че независимо за кой девети ноември четете, няма да ви бъде скучно. Хувър се е постарала да подчертае връзката между изминаващото време, променящите се герои и запазената "forever young" любов. Романът е задължително четиво за всички момичета, които често се пренебрегват и си казват, че не харесват отражението в огледалото. Редовете ще ви вдъхнат увереност и разбира се - глупаво, наивно и по детски ще ви накарат да мечтаете, че всички момчета са кавалери като Бен Кеслър. Да мечтаете, да. :D От гледна точка на развиващата се любовна история, "Ugly love" и "Never, never" доста повече ме очароваха и сравнени с тях, вълненията ми тук бяха доста по-малко. Е, докато не преполових книгата - запазената марка на Хувър да удря право в емоциите и болезнено да дълбае в празните очаквания, да предизвиква сърцетупвания и луда еуфория. Факт е обаче! Това е първата й книга, в която отсъждам наличието на най-секси сцената правена някога в съвременните романтични автори, чиито книги съм чела. Туп-туп-туп! (В крайна сметка, имаха целувка, заслужаваща десятка от литературните критици) :D

Ta, за да обобщя - Колийн Хувър е специална и е нямало неин роман, който да ме е разочаровал. Не съм ревностна почитателка, не съм и заслепена, за да си мисля, че всичко, което пише е феномен след феномен. Не е. Точно това е причината поради, която я обичам. Винаги чета книгите й бавно, за да могат накъсаните изречения да ме погълнат напълно. Винаги затварям прочетената глава с препълнено в себе си вдъхновение, което ми се иска да разпростра и да излея на лист хартия. Винаги се чувствам по-добър човек. 

Най-хубавото от всичко е, че пише за съвсем обикновени хора, а ги прави да изглеждат сякаш направени от порцелан - крехки, скъпи, създадени от парчета прецизност. От омразата създава обичане, от отхвърлянето - общност, от проблемите - решения.

Не е въпрос до герои, нито до взаимоотношения, нито до мили обръщения или поредната доза блудкаво влюбване. Ако гледате повърхностното, със сигурност, това е, което се забелязва. Но много ми се иска да вярвам, че повече  са хората, които откриват помощ в поуките й, и, които не въртят очи от любовните трепети, а напротив - позволяват си да се усмихнат, позволяват си да бъдат и Тейт, и Лейкън, и Фалън, и Хоуп за няколко дни от календара, и с това си пожелават цялото наелектризиращо обичане да им се случи. 

Поне веднъж.

Или завинаги. 

хх

♥

“Sigh"

"Did you just say sigh? out loud? instead of actually sighing?

"Eye roll”

♥

Здравейте, читатели! ♥ 

След активния декември и вълненията пред заминаването ми, най-накрая се завръщам в това малко убежище, за да ви призная, че много ми липсвахте. Планирах да не се забавя с първия пост, веднъж само да пристигна в Нотингам, но устройването в града, суматохата с настаняване, документи и академични справки, се превърнаха в малка спънка. Сега най-накрая имам малко повече време, за да ви споделя пътеписи и снимки от новия ми дом и от най-първата ми самостоятелност. :)

Двудневно реване с приятели и роднини, почти 12-часов преход между граници и въздушни пространства, развален телефон при кацане и ориентиране в огромните градове-спирки Бристол и Бирмингам - това са част от предшестващите ми случки до пристигането в Нотингам. Стресиращо, времеемко, изморително, толкова натоварено със задачи, че сега, когато най-накрая усещам рутината да навлиза, успях да спя цели 11 часа. Това не се беше случвало от зимата на 2012-та. (минимум)



Да смениш местоположението си, устройството и комфортната си зона не е за всеки, още по-малко пък за мен, защото: а) винаги съм твърдяла, че никога не искам да бъда емигрант и б) обожавам да прекарвам време със семейството си и никога не съм се отделяла от тях. Досега :) Когато черно на бяло разбирам, че съдбата има собствени начини да те изненада.

Макар да съм тук само за един университетски семестър (по програмата Erasmus+)  вече се опитвам да възприемам Нотингам за дом. Уча се да говоря по-добър английски, как да благодаря на хората по улицата, по магазините, в автобусите (защото британците са истински синоним на учтивост), уча се да не мразя влагата и игнорирам факта, колко много мрази тя косата ми, опитвам се да свиквам с трафик, да се оглеждам спрямо обратната посока на движение на колите, да мисля в паунди и да се вдъхновявам от изкуството (защото тук то живее и го има в изобилие) и всячески се опитвам да не оплаквам невъзможността да гледам новия сезон на Лъжкините и тегленето на нови романи от kickass.

Великобритания не напразно е била мечтаната ми дестинация. Оживяла е от приказките, от филмите за Хари Потър, от учебниците по история и носи едно такова странно чувство, че вече си бил тук преди, че принадлежиш, че сътворенията във въображението са истински. Сигурна съм, че всеки един читател и истински любител на литературата би ме разбрал, ако някога е бил тук. Зелено е, историческо и събрало в себе си хилядолетия от вдъхновения.

Щастлива съм, че Нотингам е първата ми среща с живота на британците. Да гледам как денят им започва преди разсъмване - в 6:00 сутринта, да слушам шумотевицата на градския център и тишината на крайните квартали, да се срещна с петгодишни сладури облечени в костюми за училище и всеки да е приятелски настроен. Дори, когато те подмине на улицата! Фразите "cheers, mate" и "here, my love" не са патенти на сценаристите. А патенти на британците!


И не, че имах много време за туризъм, но докато пътувах в автобуса, погледът ми остана запечатан върху подминавания Wollaton Hall & Deer Park. Същински архитектурен шедьовър, монумент на хълм в парка, пред който се чувстваш малък. Не само заради сътворението, но и заради това, че стоиш пред храм, напоен с история. Оказа се, че и самата сграда е използвана за снимките на Черния рицар, така че и идеята за Хийт Леджър допълнително увеличи любовта ми.

Създаден като резиденция на Елизабет I през 16 век, днес Wollaton Hall продължава да е гостоприемник на събития и ежеседмично се организират чаени партита или дворцови разходки. Не се натъкнах на нищо такова, и разбира се, пропуснах да видя известните елени, но се влюбих във всяка стъпка, която направих.

Беше просто приказка за лека нощ,

която тя слушаше през сънливи очи,

докато сестра й милваше дланта й,

а мама се полюшваше на стола.

Заспиваше между магията и фактите,

убедена в съществуването

на този огромен свят, за който слушаше,

скрит сред звездите.

Като малко момиче, тя четеше.

Да избяга от реалността,

на която някак,

всякак,

не принадлежеше.

Мечти и поеми.

Замъци и непознати земи.

Убежища сред листи и моливи,

домове от хартия.

Живееше в истории, прииждащи в ума й,

с карети, с фанфари, с романтизъм.

Тя беше кралица, беше боец,

беше спасител.

Докато реалността не се сгромоляса отгоре й,

прекъсвайки прегръдката с приказките.

Проклети томове.

Тежат.

Силата не се измерва в единици.

Любовта никога не е достатъчна.

Добрите губят.

Злодеят печели.

Клаустрофобия е, когато си затиснат

от толкова много очаквания

и изгубени светове.

Преди да се откаже,

тя опита.

Преобърна глобуса, за да открие уединение.

Само за да си помечтае за малко.

По много.

За онези светове.

Не намери уединение.

А книгите от детството,

доказващи, че слабостта единствено увеличава силата.

и че в отчуждеността е живяло кураж.

Светът е бил пред нея.

По-наситен от мастило,

по-шумен от ренесансов двор.

Не е било приказка за лека нощ.

Било е истина.

И най-накрая тя

живее. .