Навремето, казваше баба, било е друго. И денят е започвал от рано, и Земята се пробуждала по-чиста. Отвън герана е разбуждал с ледените си води и пременял баба в най-чудната мома на селото. Бузите ѝ, алени от забързване, устните ѝ – оцветени от череши. Тъй нежно е пристъпвала с новите си цървули, че почти се е носила по росните треви и калдъръмените пътища. Все подире ѝ се обръщали – и дечурлигата да гледат, и момите да обсъждат, и момците да подсвиркват. Не се е свеняла, признаваше баба, а най-саркастично е отмятала погледи и предавала укори. После се подхилвала под забрадката и се пръскала с водата от менците, докато се завръщала. Гощавала се с нещо диворастящо, някоя комшийска къпина, или саморасъл лук, и все тъй забързано и с наслада се носила из селски улици. Поздравяла, казва. И помагала на по-старите, че нали все натам отивали сме. Обичала работата. И да язди коне като дивачка, и да се къпе под водопади, и да плете панери от шумата на царевици. Ама най-много обичала пръстта. Дорде е всичко пръст, дето дава и взима животи.  

Пък вечер, по пладне, заделяла най-хубавата си фуста, най-цветния сукман и най-цъфналата китка, да си я положи в косите. Нарочно разхлабвала забрадката, признаваше ми, па малко да я задирят момците. Да има кого да я заговаря, да имат за какво да говорят. И хуквала с ритъм и песен на уста да води хоро след хоро на мегдана. Докато лятото бавно превръщало се златен руен, докато въртял се заник след заник, месец след месец.

И ей тогава, на ъгъла на заревия месец, кога изпращала най-сетне лятото с последното хоро, ръката ѝ хванал най-напетия момък, да води хорото. А баба, разказваше, каква жар се понесла по тялото ѝ, дотам, че станала цялата жълточервена. И хич не било от умората, нито от това, че някой се осмелил да подхване хорото на неопитомената мома на селото. Ми друго беше навремето, казваше баба. Разгъдилка те под стомаха и отърване няма. И на хорото се предаваш, и на мъжа дето иска да те води.

Сетне, на зима, собата гощава вече двама, а след година, трима, па четирима. И неусетно, както е било тихо на двора, зимите стават най-шумни и най-топлите сезони. Вътре на пода, разказват се приказки – за чудновати земи, за войни, за невиждани животни и един баща раздипля целия свят в нозете на малките човечета. Една мома е вече станала майка, и съпруга, и съкъщница и домакиня. И обича живота си, и децата си и туй, че най-вече е оставила следа от себе си в някой друг.

Пък годините нека минават.

Нали има кой да ги пълни с такава чиста любов.

И все така ми разказваше баба, а аз все така слушах. За едни времена, в които любовта е била по-упорита. И е била по-издръжлива от времето.

***

        Ангел излезе от джипа и кракът му потъна в снежната преспа. Направи няколко крачки, разчиствайки пътя до другата пасажерска врата и я отвори. Елена му подаде ръката си и го посрещна с усмивка. Чак сега истински ѝ се откри необятността на хоризонта. Зачуди се как бе възможно само в една гледка да се съдържат толкова противоречиви усещания. Градчето в подножието беше потънало в сняг, нощни светлини и тишина и създаваше чувство на уют. Планината, която го обгръщаше пък, създаваше страхопочитание. Докато Ангел се беше заел с подредбата на багажника, а Елена тихо го изчакваше, тя обгърна с ръце тялото си, в желание да се стопли, и загледа небето. Само зимното небе – с тъмносивата си дълбочина и липса на звезди, можеше да ѝ даде възможността за момент да се изгуби в пространството около себе си. Само зимното небе можеше да я успокои и да превърне хаосът ѝ в затишие.

- Хайде, заповядай. – викна ѝ с ведър глас Ангел, който вече я чакаше в отворения багажник на колата. – Малко е тясно, но пък не роптая срещу това, че ще бъдеш по-близо до мен. 

- А моето мнение за близостта, защо не го потърси? Ако имам против? 

        Елена скръсти ръце пред гърдите си и повдигна предизвикателно едната си вежда. Ангел се засмя гласно, поклати главата си, свеждайки погледа си надолу и използва моментната ѝ заблуда, за да протегне бързо ръце към нея и да обгърне малкото ѝ тяло. Елена се опита да се отдръпне шеговито, после смехът ѝ се присъеди към неговия, докато той не реши да го прекъсне в целувка. Устните му докоснаха нейните и поеха дъха от треперещите ѝ устни. Целувката му беше единственото топло нещо в тази така студена декемврийска вечер; беше единственото нещо, което можеше да стопли изведнъж и тази вечер, и целият декември, и цялата зима. 

        Докато устните му открадваха нейните, тя усети как по бузите ѝ нещо закапа. Отвори очите си и когато ирисите ѝ се приспособиха към пейзажа, тя различи първите снежинки за вечерта. Закапаха изведнъж и изневиделица, толкова бързи и бели като истински звездопад. Сякаш природата държеше да освети тъмната вечер със съвсем друг вид звезди. На Елена чак ѝ се прииска да си пожелае нещо с всяка следваща, която я обсипваше.

- Не е ли странно? – попита тя след малко. – Как всяка една снежинка изглежда и пада по собствен начин и до последно не знае къде точно ще целуне земята.

- Странно е. – отговори ѝ Ангел и я завъртя с гръб към него, за да може да вижда по-добре красотата на зимната равнина. – Независимо къде падат, се съединяват с останалите до такова съвършенство, че всяка една снежинка си е винаги на правилното място. 

- Мислиш, ли че е някаква умалена версия на смисъла на живота? Снеговалежът.

- Какво имаш предвид?

- Не ни ли е нужно на всички именно това – да се впишем, да бъдем приети, да станем едно цяло с онова, което ни обгражда. Без претенции. Без болезнени очаквания. Снежинките са винаги различни една от друга, но никога не пречат на останалите. Не угасват сами, нито блестят по-силно. Напротив – правят го колективно. 

- И как всяка една е красива, заради другата. Допълва я, придава ѝ смисъл. Никога нямаше напълно да разберем красотата им, ако не можеха да се трупат.  – Ангел ѝ кимна разбиращо.

- Това си мисля, че му трябва на човечеството. Само ако можеше да открие в малките неща, голямото обединение.

        Ангел я целуна по косата, която сега беше окъпана в бели снежинки, сгуши я по-плътно в обятията си и двамата замълчаха в прегръдката си. Вперили поглед в усилващия се снеговалеж пред тях, те бяха на първи ред в най-искреното представление. Пълно с толкова метафори за живота. 

- Може би снеговалеж не е най-точната дума. – каза след малко Елена. – Снегът не вали, той пада. И точно там, в падението е красотата на съграждането. 

- Искаш ли да влезем вътре? – попита Ангел, когато снегът се усили.

- Не. Предпочитам да станем за момент част от тишината. Да погледаме смисъла.