Лятото пристига в края на август.

            Не говоря за него като нещо метафорично или поетично, нещо отбелязано в червените термометри на календарите. Моето лято е съвсем истинско. Толкова реалистично, че протегнеш ли ръка, ще го докоснеш.

            Само че не се осмелявах да го направя.

         Нито досега, нито преди години. Години, в които подред и наред имах възможност да догоня лятото, преди да хване първия влак за септември. Преди да си тръгне с тъжните слънчогледи и да отлети с лястовиците на север.

Север, защото юг може да е само тук.

            Тук на тази плажна ивица, която първа целува загорелите крака на лятото.

            Лятото, което пристъпва едвам.

            Носи руси коси вместо лъчи и се пази на сянка с плетена капела. Кожата му е изпотена от пътуване и загоряла от бързане. Дантелата на дългата му бяла рокля се дипли и обгръща бедрата му като бездиханни водорасли. Мидите висят в гривна на ръката му.

            На ръката на момичето, което виси като от хамак в сърцето ми.

            И се олюлява в мен, приспива ме, превръща ни в повече от летен щрих.

            Защото е истинското лято.

            Сега също като всяка друга година, часовниците спират в седемнадесет и петнадесет на августовския следобед, чайките замлъкват и се заклевам, че дори морето застива смирено. Целият бряг е в очакване на нейните стъпки.

Целият ми бяг е в очакване на нейните стъпки, за да ми покажат какво да следвам. Да ми кажат как най-накрая да стигна до нея, преди отново да съм съжалил.

Излизам на светло и сините ми очи почти проплакват от светлината. Олюлявам се от внезапната жега и момичето потъва в маранята пред погледа ми. Падам на пясъка и протягам длан като дете към най-големия рапан на пясъка. Приближавам го към ухото си и се моля да ми я назове.

И също като в сбъдната детска приказка, рапанът проговаря.

Той пее песента на морето и солената му вода ме пробужда.

Солената ѝ вода ме пробужда.

Изправям се и виждам роклята ѝ, забравена в пясъка. Вълните я опияняват по брега, докато морето целува кожата на завърналото се момиче.

Аз я гледам от далеко с хлапашка усмивка. Не всеки ден виждаш лятното завръщане.

Тя танцува неуморно из водата, докато слънцето не се удавя в косите ѝ, не потъва в хоризонта зад гърба ѝ и не се превръща в спомен. Морският бриз започва да гъделичка тила на врата ми, а първият хлад се промушва под ленената ми риза. Водата се затопля под ходилата ми, плажът се опразва, жабите в близкия гьол като в оркестър започват да квакат. Тъмносиньото постепенно се просмуква по небето, измества всичко розово-оранжево от него и предупреждава за идващата вечер.

Точно тогава лятото излиза от водата и открадва въздуха наоколо.

По-красиво е, от когато си го спомнях.

По-красиво е, от когато и да е било.

Сигурно е така, защото за първи път, то ми се усмихва. Гледа ме със синьо-зелените си очи, докато аз гледам капките по лицето ѝ и едва ли някога ще мога да ги преброя. Морето сякаш стана по-вълнуващо.

По-вълнуващо е и морето по нея.

Тя се доближава до мен и плъзга ръката си по мократа си рокля. Редува да гледа. Очите ми, устните. Устните ми, очите. В този кратък момент, в който събрах всичките лета през живота си, никога преди не съм се чувствал по-жаден.

За погледа ѝ, преплетен с моя.

И сякаш за да опровергае това, за да опровергае всички лета, и всички мимолетни причини, които имах да я чакам, тя накланя глава към мен и ме целува. Целува ме право по устните и аз се превръщам в моряк, спасен от русалка.

Усещам колко е влажна под устните ми и колко нежно милват миглите ѝ бузите ми. Усещам как се губя в аромата ѝ – на кокос, и море, и на цялото звездно небе.

Откъсвам се от нея часове по-късно.

Имам нужда да дишам друго освен нея.

Имам нужда да изтрезнея.

Отново се премрежва погледа ми, когато я поглеждам. Тялото ѝ е настръхнало измежду пръстите ми. Усмихва ми се на половина загадъчно, на половина дяволито, сякаш да ми каже как винаги си е играла с мен.

- Помня те. – изчуруликва тя пред лицето ми и се изправя – с мократа си коса, мократа си рокля, мокрите си от целуване устни. – Ти най-накрая се приближи.

За първи път спирам да дишам, но не защото не ми стига въздухът, а защото съм по детски захласнат.

- Помниш ме? – промълвявам едвам. – Как така ме помниш?

- Разбира се, че помня. Помня всяка зажадняла за обичане душа. – звънко се засмива тя. – Всички чакате лятото, за да започнете да живеете. На теб ти отне повече време, отколкото на всички други.

- И сега какво? – объркано я питам пак.

- Ще разберем равносметките до година. Всяко лято тръгвам с някого. И сами не знаем какво ще ни се случи до следващото. – повдига рамене тя, грабва капелата си и се връща по пътя, по който по-рано беше дошла. Сякаш вятърът не беше отнесъл стъпките ѝ. – Тръгваш ли?

- Чакай! – викам след нея, но ушите ми чуват само вълните. И вълните в гърдите ми. – Дори не знам името ти.

Това го чува.

Съвсем ясно чува изреченията ми, които този път макар да не са въпроси, пак са въпроси.

Засмива се в далечината, а след нея крясват гларуси. Карат ми се.

- До година. Ще разберем до година.

Отново казва тя и не се преструва, че ще ме изчака. Върви уверено напред до края на всеки пясък. Остава ми само да я последвам и ако ми позволи да открия къде всъщност отива слънцето, когато залезе.

Прошепвам думите ѝ

До година.

Августина.

Ще я наричам Августина.

После тръгвам да търся следите ѝ в пясъка.