Познавам всички видове любов.

Детската. Сътворена от гъделичкащи пръсти, шеги и закачки. Оцветена от  заруменели засрамени бузи, огласена от следобедни игри и топъл смях. С вкус на мляко с какао. Любов със следа от каймак по горната устна.

Първата.

Най-първата.

Чистата.

Тази, която идва неочаквано и първа целува сърцето. Оставила стъпки в пясъка и полъх на лятно, синьо море. Среща ни под небето, за да ни го подари. Цялото плюс няколко метра нагоре. Край млечните облаци, златистият почерк на изгрева, и розовите нюанси на залеза. 

Страстната.

Която пали, гори, угасва, за да разпали жарко отново. Приижда с блъскане на врати, обезумели викове, предупредителни знаци и забележки в бележника. Любов без бариери, любов пределен антоним. Тази непримиримата, тази бунтарната,

бурната,

будната.

Невъзможната.

Която иска, ала не сега. Която търси, но по-друго време. Хронологично изчерпаната, теоретично вечната. Твърде жалката от ненавременност, твърде тъжната от .пропилени мечти.

Обещаващата.

Която се връща с бавни надежди, а после връхлита изведнъж. Полюшва те в люлка, извезана от обещания, и ти забранява да си мислиш, че не е тук, за да остане. Кара те да знаеш какво означава – веднъж и завинаги. Без дори да си планирал да научаваш.

Зрялата.

След другите оцелялата. 

Която обича всички предишни и тихо благодари, че са ѝ се случили. Защото без тях не би познала изкуството. Нито музата за поезия, нито музата за музика. 

Камо ли шедьоврите.

Това не е любовно обяснение.

А любовно благодаря –

че бяхме тотално невръстни,

тотално жадни за порастване,

тотално клише,

тотално щастие,

и рев,

и отказ,

и край.

После ново начало.

Благодаря ти, че порасна до мен.

Благодаря ти, че ме научи на мен.

Благодаря ти най-вече.

Че има твърде много истории любов,

а всяка твърде кратка,

когато нарича се теб.