Книга: "Петата вълна"
Автор: Рик Янси
Жанр: антиутопия, young-adult,
Оценка: ★★★★★★
“Има неща, които никога не можеш да
изоставиш. Те не принадлежат на миналото. Те принадлежат на теб.”
Светкавично бих определила
"Петата вълна" за книга на годината. После си спомням обаче - и за
"Никога, никога", и за "Наследницата", и за "До всички
момчета, които обичах", и за "Алената кралица", и си давам
сметка, че 2015 година е годината, в която - вярно, не прочетох целия набор от
книги, който имах заплануван, но пък разлистих истински вдъхновяващи,
завладяващи и вдъхващи живот литературни произведения. Шедьоври на съвременната
проза.
Такъв е и случаят с книгата на Рик
Янси. В продължение на единадесет месеца стоя на stand by, в изчакване да
ми хрумне, че е ред за нея, и след цялото време, осъзнавам, че по-благодарна,
не мога да бъда, че й позволих именно в този момент да бъде книгата ми за
прочит. Книгата, която окупира тотално мислите, идеите, емоциите. От дълго
време насам, не съм имала болезненото чувство, че свърши ли книгата, започва
меланхолията. Разбира се, предстои ми прочита и на втората книга от поредицата,
но въпреки това увеличих максимално времето си за прочит на "Петата
вълна".
Сюжета на книгата следва една приблизително дистопийна действителност, която въпреки свръхестествените елементи и чудати технологии, успява да те накара да й повярваш, да си помислиш, че всъщност всичко от разказаното е достоверно и ти е почти страшно, когато си помислиш, че светът, какъвто го познаваме в момента, може да се самоунищожи по абсолютно същия начин. С изключение частта с извънземните, ама това е друга тема за размишляване. ;d
Убедена съм и твърдо мога да кажа за
себе си, че причината за величието на книгата и нереалистично силното ми
изживяване на историята, преди всичко се дължи на гигантския талант на автора.
Начинът на писане е моят начин на писане, такъв какъвто предпочитам - с
откъснатите изречения, кратките изкази, дълбоките метафори и сравнения. Толкова
умело извезани думи и връзки, че на няколко пъти се връщах, за да прочета
отново под смисъла на привидното.
Напрегната, драматична, пълна с
обрати, похвати и различни гледни точки, от първата страница читателят е
въвлечен в повествованието и попада във въртележка. Едни след други следват
случки, ретроспекции, редуване на герои, че все едно си в маратон и оставаш
почти бездиханен от динамиката и превключването. Невъзможно е да си вземеш
почивка.
Каси Съливън е главната героиня и
начинът, по който е създаден образът й, превръща в неизбежно симпатизирането й.
Тя е лоялна, препълнена с любов към простия живот и книгите и още по-силна
любов към семейството. Заседнала между миналото и настоящето, в едната ръка с
мече, а в другата с автомат, тя търси справедливост. Веднъж извадената от
комфортната й ситуация и когато всичко, което обича е изчезнало, застрашено и
под риск - тя се превръща в смел боец, дързък мислител, понякога цинична, но
винаги твърдо решена.
Бен Периш ♥ Футболистът. Мечтата на гимназистките. Но в минало време. След
инвазията Бен се превръща в подучен войник, който е на път да се справя не само
с руините на света, но и с руините, които тлеят в душата му. Преследван от
вина, самокритика и разочарование, обезнадежден, с обезсмислено съществуване,
той се изправя със собствените си демони и се справя с тях, преди да се нагърби
със задачата да победи истинските вредители. Чисто добър, изобретателен,
саркастичен и самоироничен, той е пълен с личностни несъвършенства, които пък
го превръщат в реалистичен образ. Не е възможно да не му симпатизираш. Той е
героят на книгата, който проблясва, докато израства и надмогва.
Ивън Уолкър ми идва в повече. Нереалистичен, с неразбрани от мен мотиви, истинска какофония за четене. Разбирам идеята за внушение: че понякога нещата не са черни или бели, а има сиви моменти, за които си заслужава да се рискува. Просто тази идея не ми е пресъздадена по правилния начин. На хартия - влюбването в качествата, преди запознаването, любовта от пръв поглед (само че поглед към характера), желанието за промяна и нерешителността между полюсите, всичко това звучи добре, но не е добре разказано. Прекалено важни неща ми липсват, за да го разбера и междувременно прекалени подробности и детайли украсяват личността му единствено със силни думи.
Ивън Уолкър ми идва в повече. Нереалистичен, с неразбрани от мен мотиви, истинска какофония за четене. Разбирам идеята за внушение: че понякога нещата не са черни или бели, а има сиви моменти, за които си заслужава да се рискува. Просто тази идея не ми е пресъздадена по правилния начин. На хартия - влюбването в качествата, преди запознаването, любовта от пръв поглед (само че поглед към характера), желанието за промяна и нерешителността между полюсите, всичко това звучи добре, но не е добре разказано. Прекалено важни неща ми липсват, за да го разбера и междувременно прекалени подробности и детайли украсяват личността му единствено със силни думи.
Съдбите и на тримата се преплитат, заедно с тях и емоциите им, желанията,
срещите с нови хора и с Другите и всяко едно взаимодействие се превръща в
съществено за историята на книгата. Последните редове от книгата толкова
заживяха в мен, почти изпитах облекчението, спокойствието, мимолетното
уединение на героите след цялата суматоха. Този път мога да кажа, че това е
най-хубавият край на четиво през 2015 година.
Прочетете я - цитатите са докосващи,
историята е различна и толкова достоверно представена, че два пъти имах кошмари
от евентуална подобна война :D, в goodreads отбелязах книгата на общо 14 рафта
от категории от общо 30, което си е направо победоносно - романът си има всичко
- любов и романтика, приключенско, изследователско, семейно четиво, истински
хаос; играта на думи, играта на съзвучия, цялото мислене на стратегии и възможни
изходи от ситуацията.
♥
"Ние сме тук, после ни няма и не е заради времето, през което сме тук, а онова, което правим с него"
♥
“Как се отърваваш от хората на Земята? Отърви хората от тяхната човечност”
♥
“Неговото сърце. Неговата война.
Нейното лице. Бойното поле.”
♥
"Ние сме глина, а ти си Микеланджело.
Ние сме твоят шедьовър."
