„Фиатът” се обърна, опитомявайки отново пътя и времето, което оставаше до последната дестинация. Малко по-празен в сравнение с няколко часа, но много по-пълен с истории за споделяне, откогато и да е преди.

            - Изглежда, че останахме само аз и ти, принцесо.

            Гласът на Иво се извисяваше като зимния вятър. Окончателен, твърд и сякаш малко тъжен. Елисавета се опитваше да се бори със студовете му и едва няколко часа по-късно нещо се разтопи у нея, позволявайки й да я стопли.

            Тя разкопча копчетата на палтото си, сваляйки връхната дреха, за да му признае колко много й отиваше кралскосиният цвят на плетения й дълъг пуловер.

            - Не ме наричай така. – първично го скастри тя, когато свърши с дооправянето на палтото си.

            - Мислех, че на момичетата като теб им харесва да бъдат наричани така. – засмя се той и използва момента да се обърне към нея, да погледне песъчинките на ирисите й, да прецени колко още сила имаше в тях за съпротивление.

Или силата привличане щеше да я откаже от борбата, в която сама си се беше направила воин.  

            - Може. – затвърди тя. – Но на теб не ти харесва това определение.

            - Как прецени, че не ми харесва?

            - Докато говореше за бившата си.

            - Не съм говорил за бивша.

Иво преглътна тежко томовете архиви на предишен живот.

Елисавета се облегна на дръжката на седалката си, извръщайки се към него. Изведе тялото си напред и му позволи да преброи с периферията на зрението си колко лунички красяха нослето й.

            - Не си. – потвърди тя и от кимането, някакъв кичур се спусна пред лицето й, тя го издуха и въздухът погъделичка тила му. Тя го дразнеше, а той беше в очакване. Тя искаше да знае, той нямаше да се разкрие. Не пак; не и когато тя самата имаше маска след маска след маска за сваляне. – Но малко ми трябваше, за да разбера. На мен ли приличаше, Иво?

            Той се засмя.

            Горчиво. Болезнено. Издиша обидите и разбитите очаквания само с една глътка въздух. Доказа й, а тя реши, че й е позволено да продължи.

            - Предвид, че си малък, вероятно е била на не повече от осемнадесет? – предположи Елисавета, присвивайки очите си, за да направи грубите си сметки. – Принцесите обичат батковци. И обичат, когато ги приспиват с романтични песни. Когато не им задават въпроси, когато не ги превръщат в кълбо от неуверености. Сигурно си я питал кога за първи път е била целуната? И защо не излезе един път без грим? Повече от сигурна съм, че е негодувала срещу това. Какво стана накрая, Иво? Влюби се в някой, който можеше да й предложи живот в Дубай, вместо чифт обеци Тифани? Бос не е бил достатъчен?

            Елисавета го провокираше, търсеше го и се надяваше да намери някой, който не само излъчваше доверие, а наистина знаеше как да обещае, че е способен да излекува комплексите на порцелановите кукли. Беше й важно. И го изпитваше. Изпитваше и себе си.

            Оставаше й само да загради верният отговор на въпроса „Готова ли си?”.

            В него беше писалката.

            И докато тя изреждаше, коректорът избледняваше, гумата се протриваше. Връщаше го в счупените часовници и овъргаляните в мухъл календари. Ръката му преплетена в тази на момичето на съседната маса в заведението. Пръстите му вплетени в карамелените отенъци на косите й. Подарък-парфюм, подарък-обеци, подарък-чисто нов автомобил.

            Момичето, което обещаваше да бъде само негово. Момичето, което той се надяваше да поправи, да спаси, да превърне в единствена.

            Срещата им – просто злополука. Тя се е спънала в него, докато всъщност е бягала към друг.

            Година и половина по-късно сенките на миналото продължаваха да го преследват, хвърляйки съмнение в бъдещето и способността най-накрая да бъде обичан. Заради себе си.

            Не заради принадлежностите си.

            - Повярвай ми, щях да бъда искрено изненадан, ако вече не подозирах, че на теб самата всичко от това ти е до болка познато. – най-накрая отвърна той, най-накрая, когато възвърна самообладанието си.

            Елисавета изтръпна.

            Не, защото не беше свикнала да бъдат груби с нея, а защото повече от просто силно, се надяваше, че точно той няма да е вписан в характеристиките на досегашните. Тя го изгледа обстойно, проверявайки приликите: хладнокръвното лице, арогантният му изказ, начинът, по който помогна на всички останали тази вечер и как я остави да падне, при първата проява на характер.

            През процепите на прозорците, чу как вятърът отвън се засили.

            Вероятно, за да измете празните й надежди.

            - Мълчиш. – натисна отново Иво, поставяйки топката в нейното поле. – Кой ти върза тенекия на гарата, оставяйки те в безизходица на тридесет и първи декември?

            - Тридесет годишен собственик за софийско заведение. – изхвърли грубо тя, без дори да се опитва да контролира яростта си. Тя се извърна напред към хоризонта, кръстосвайки ръце пред гърдите си. – Какво ти пука изобщо?

            - Не ми пука. – подсмихна се недоволно Иво. – Това ли е критерият, значи? Тридесет годишните? Бизнесмените? Нищо по-ниско от това, а?

            - Просто карай, тъпако! – викна му тя, сочейки напред към пътя, опитвайки се да надвика порива на сълзите в очите й. – Знаех, че не носиш нищо добро със себе си!

            - Я, кажи... – продължи той, поклащайки главата си в недоумение. – Толкова ли си глупава, че отиваш съвсем сама, изцяло наконтена на автогарата, незащитена, без информация за автобусите, само и само за да отидеш при него, във вероятно скъпарската му вила в Лозен?! Диаманти ли ще ти сервира на вечеря?

            - Щях да бъда с него! – тръсна отново с крак тя и изобщо не се съобразяваше с децибела на изказа си. – Трябваше да посрещне с мен новата година, да ми каже, че най-накрая ме обича, да успея да го запозная с роднините си. В последния момент ми се обади, за да ми достави информация, че ще работи. Наричай ме глупава, ама не съм чак дотолкова!  – тя изтри нескопосано мократа си буза, озадачена от прилива на емоция. – За какво изобщо ти обяснявам каквото и да е било, когато си поредният кретен! Исках да посрещна годината с баба и дядо, защото тяхната вила е единственото място, което чувствам като дом и където ми е позволено да бъда себе си. Задружно, с всичките ми несъвършености!

            На Елисавета й се прииска да го удари.

            Иво си пожела да я целуне.

            - Къде, Елисавета?! – попита я той, поглеждайки я за секунда-влюбване и блъсна по волана на колата. – Къде ги видя тези несъвършености?! Кой те излъга?! Кой те излъга, че гримът ти купува красота, че парите носят щастие и че продавайки тялото си, можеш да си купиш любов?!

            Елисавета се задави в осъзнаването на собствените си грешки. Заболя я от удара с истината. Още повече я заболя, че някой, който я познаваше от два часа, се държеше от първата минута с нея, така сякаш я познава цял живот.

            И може и да й се струваше, но я беше харесал.

            От първата дума.

            Първи й обеща спасение.

            Елисавета заплака, потапяйки монументите болка, строени години наред. Сълзите попиваха в кожата й, а кожата й най-накрая дишаше.

            - Кое те ядосва най-много? – за последно я подхвана той. Този път по-тихо, равно, с почти треперещ глас. – Фактът, че съм по-малък от теб, това, че не мога да ти предложа повече от Бос или това, че те познавам по-добре от всеки друг, с който някога си била?

            - Млъквай! – измоли го тя, докато болезнено се разделяше с миналото си. – Спри колата и ме остави да си вървя! Чуваш ли?! Моля те, престани.

           

            Тя каза думата, а Иво това и чакаше, за да разбере, че момичето до него е друго. По-различно, по-пълно с надежда, повече готово да обича. Иво наби спирачки и погледна къщата с осветената веранда на няколко метра в далечината. От тук ухаеше на домашен уют.

            Вероятно причината беше в нея.

            Елисавета избърса очите си, игнорирайки погледа му, грабна палтото си, чантата си и пълна шоколадовата бонбона в джоба си, без изобщо да поглежда към него, когато затръшваше вратата на автомобила.

            Погледна таблото.

            Една минута преди полунощ. Нямаше търпение най-накрая да се свърши.

            Докато тя тръгваше напред с минутите на вечерта, по боси крака, чисто лице и съблечена душа, нещо в гърдите му го жегна.

           

            Да тръгне ли, или да остане, да я търси ли, или да я забрави.

            Да се намери или да се изгуби завинаги в нея.

Иво излезе от колата и се потопи в засиленият вятър на последната декемврийска вечер. Сподели името й на тъмнината, оставяйки на ехото да го изведе до нея.

            - Чакай, чакай, чакай!

Иво я догонва и обгръща десния лакът на ръката й, прегръщайки го в дланта си. Обръща лицето й към своето, очите му й дават извинение, досегът му й дава подслон.

            По лицето й се чете смесица от тъга и ярост.

            - Пус...ни...ме!

            - В това е шибаният проблем. Не мога!

            Иво надига брадичката й и поднася устните й към своите. Сътворява се магия.

            Той й дава причина за живот,

            тя му дава причина за обичане.

           

Стоят така известно време. Докато фойерверките украсяват нощното небе, докато годината изпраща старата, докато двама се раждат да живеят заедно.

            - Ще те взема, утре по същото време. Само че по обяд. – той и кимва, а тя се усмихва.

            - Ще те чакам.

Иво отвори вратата на автомобила, когато вятърът задуха изневиделица. Настървено, бурно, ледено. Нарече го вятърът на промята и се усмихна, когато се сети за мечтата на Дара.

            Увеличи радиото и му беше трудно да си признае, че няма търпение да пуснат отново Бруно Марс. Погледна телефона си, секунда преди да поеме по пътя. Три нови съобщения:

            +359878352147

            „Предложиха ми работа, Иво! Предложиха ми работа като балерина!”

            +359888547321

            „Целунах момичето, браааат. Целунах момичето!”

            +359886147876

            „Тереза е! Кога успя да ми хвърлиш толкова пари в джоба на якето, човече. Ако не ме намериш, да знаеш, че съм пътешествието ми започва от Унгария!”

            Иво се ухили глуповато, докато разлистваше съобщение след съобщение.

            Не се опитваше да гадае номерата.

            Два часа по-късно отчете равносметката. Шест сбъднати новогодишни пожелания. С възможност за седмо, ако Алекс беше уточнил за минутата на раждане на Тереза.

            Новата година му харесваше.

            Време беше да се прибира към родната си София. 

По радиото зазвуча позната мелодия. Елисавета се задвижи в ритъм на музиката и припяваше познати фрази.

Иво се изправи неудобно в седалката си и сякаш обгърна волана с по-силен захват. Мразеше тази песен.

            Любов запя:

            “And if you smile, the whole world stops and stares for a while”

           

Елисавета продължи текста на песента и двете се засмяха.

Иво притвори очите си и отпусна захвата само за да се протегне и да промени честотата на радиостанцията.

            - Хей! – провикна се Любов, когато някаква стара рок песен изпълни пространството на автомобила. – Не усети ли, че песента ни харесва! Защо я смени?

            - Защото на мен не ми харесва. – лаконично обясни Иво, с което пробуди мнителността на момичетата. Пробуди и нещо у него, от което се опитваше да избяга и от което се страхуваше.

        - Откога пък си егоист? – попита Елисавета, натискайки по забранени бутони. – За толкова кратко ли успяхме да ти повлияем?

              - Още ли сме на тема сменената песен? – въздъхна Иво и подбели очи.

          - Не, вече сме на темата защо не харесваш песента. – продължи Елисавета и си даде сметка, че всъщност Иво беше единственият, който не беше споделил нищо съществено за себе си. Каква беше неговата история?

            - Може би трябваше просто да попееш с нас. – предложи Любов. – Ако не друго, поне щеше да ти хареса да си част от цялата дандания.

            - Пял съм вече тази песен, и съм я свирил, и дотолкова ми се е омръзнала, че буквално ми стърже по ушите. – „да, бе” помисли си Елисавета, а погледът й беше проницателен. – Край на историята с песента.

            - Можеш да пееш? И да свириш? – изненада се Любов. – Да не повярва човек, че все още съществуват момчета като теб. Убедена съм, че си готов да подариш целия свят в краката на момиче. Права ли съм?

Елисавета слушаше внимателно.

                - Някой ден вероятно бих, ако имах възможност.

Елисавета загледа през прозореца, борейки се с някакво вътрешно противоречие, засядайки между фактите от настоящето и илюзорните представи за бъдещето.

                - Момичетата харесват Бруно Марс. - каза тихо Любов.

          - Момичетата харесват, когато някой ги кара да се чувстват като принцеси. – Иво натърти на последната дума отново, припомняйки на Елисавета сцената от гарата преди няколко часа. За пореден път Елисавета се почувства неловко в кожата си, в изповядванията си, в същността си тази вечер. – Още повече харесват да смазват онези, които ги обичат.

            - Това изобщо не е вярно. – бурно отхвърли Любов. – Момчетата са инициаторите на лошите взаимоотношения.

          - Моят опит казва друго. – Иво направи някакъв завой и гумите се завъртяха по заледения асфалт. – Май излиза вятър.

            Неловко се опита да смени темата и с момичешки инстинкт – и Елисавета, и Любов, разбраха това. Настана кратко мълчание, докато музиката идваща от радиото, единствена нарушаваше тишината.

            - Помните ли как Стефан каза, че има проблеми със семейството си? – попита Любов и намести някаква фиба в косата си. – И моята история с озоваване на автогарата тази вечер прилича по нещо на неговата. Аз нямам родители. Имам, но когато съм се родила, са поискали да ме оставят в приют. Баба ме е отгледала и на нея й дължа заслугите за всичко.

            - А как баба ти те е отвела до автогарата тази вечер? – попита Елисавета, не успявайки да навърже историята.

            - Тъкмо обратното, изобщо не искаше да отивам. – засмя се със звук на горчилка Любов. – Искаше да си празнувам Нова година с приятели и си мисли, че съм в един апартамент на Петте кьошета. Е, оказва се, че не съм я излъгала много в крайна сметка. – останалите двама се подсмихнаха. – Просто, когато си тепърва завършил училище и една възрастна жена подкрепя мечтите ти да бъдеш професионална балерина, е много трудно да помагаш с пари вкъщи. Представлението тази вечер е в чест на някакво гръцко фирмено парти. Тези хора разбират от изкуство, за разлика от нас. Няма да повярвате колко цифри са готови да наредят една до друга, за да получат най-доброто шоу.

            - Ако разбирам правилно – започна Иво. – отиваш да изиграеш част от някакъв балет, за няколко минути и да получиш хубава сума, с която искаш да помогнеш на баба си?

            - Именно! – отвърна Любов. – Само дето тя се притеснява – от това, че ще съм сама, от това, че трябва да пътувам в толкова лошо време и защото според нея гърците не са надеждни хора, предвид икономиката им.

            - Ти притесняваш ли се? – попита Елисавета.

            - Стомахът ми се присвива само при мисълта за тридесет минути по-късно.

         - Значи означава много за теб. – осмисли Елисавета. – А от там – означава, че ще се справиш.

Елисавета бръкна в джоба на якето си и извади някакви шоколадови бонбони. Подаде златистата опаковка на новата си позната, а тя с усмивка взе шоколадчето.

             - Мога да се справя. – отвърна тя, докато шоколадът вече се топеше в устата й, а ендорфините заливаха тялото й. – Благодаря ти.

            Тънките пръсти на малките й длани, обгърнаха рамената на Елисавета, а тя се сгуши за секунда в тялото й.

            - И на теб ти благодаря. – Любов стисна Иво в знак на признателност. – В края на краищата ти беше този, който помогна на всички ни тази вечер. Убедена съм, че не си и предполагал колко доброта се съдържаше още в първото ти изречение. „Хей, с какво ще пътувате.” – Любов изимитира гласа му, а тримата се засмяха.

          - Бях стъписана от факта, че няма автобуси. – припомни си Елисавета и кокетно изръкомаха с ръка.

               - А аз те помислих за луд. – усмихна се отново Любов. – И реших, че притесненията на баба в крайна сметка са били оправдани. Радвам се, че я разочаровах.

            - Мисля, че това е хотелът. – посочи Иво към светлините на сградата, когато „Фиатът” влезе в паркинга. 

Любов изнесе тялото си напред и възторжено възкликна.

От звука Елисавета усети бъдещата липса на детското й щастие и колко заразно всъщност беше.

            - Ето. – Любов подаде напред две листчета. – И аз ви оставям номера си. Надявам се да се срещнем отново. Ще ви простя, ако не е по вина на съдбата следващия път.

Тримата отново се засмяха, изпращайки последният обитател на задната седалка. Любов изведе тялото си напред в пространството между двамата и протегна ръцете си, приютявайки ги в прегръдката си.

Парфюмите на Елисавета и Иво се докоснаха. 

Игра на химия.

Любов напусна автомобила, когато стрелките на часовника удариха дванадесет без двадесет.

             С нея напусна и спокойствието. Тишината се изпълни с нещо голямо.

             Нещо огромно.

             Нещо, на което му трябваше точно двадесет минути, за да погълне последните двама.

             Или да ги промени, или да ги погуби напълно.