Вече съм писала ревю зацялостното творчество на Колийн и „Девети ноември” в частност и ако то не ви е накарало да повярвате, че писателката е специална, надявам се настоящият пост да го направи.

За „It ends with us” имаше огромна агитация три месеца преди да излезе книгата. Колийн непрекъснато публикуваше как това е най-трудната книга, която някога е писала, как по-голяма част от страниците са подлежащи да бурно плачене, как не знае как да продължи с писането, тъй като  все още живее с героите от тази книга. Всичко това ми загатна две неща: 1) книгата ще бъде изключително тъжна и трудна за асимилиране и 2) няма да бъде нищо обикновено. Сега потвърждавам това предполагане.

Никога не сте чели подобна книга.

Никога не сте чели за подобно разтърсващо преживяване, което едновременно те кара да избухваш в смях, да ревеш с цяло гърло, да останеш стъписан, без дъх, да симпатизираш, да се влюбиш и да се почувстваш ограбен. Имаше един момент в четиринадесета глава на книгата, в който реакцията ми беше просто – оставям телефона на леглото и напускам стаята, защото как по дяволите да продължа да чета?! Тази книга резонира с толкова много от страховете ми, че е почти животопроменяща.

За всяко момиче, за всяка жена, тази книга трябва да бъде прочетена. Тя носи емоции, тя информира, тя изпълва с надежди, буди опасности и показва живота едновременно в най-грозната и в най-красивата си форма. Аз съм без думи. Не знам как да опиша какво направи Колийн с тази книга, не знам как го прави. Не знам защо имам остра нужда да я видя и да ѝ благодаря.

Въоръжете се с цял ден, защото се хванах в среднощните часове да не мога да спра да я оставя, докато не прочета развръзката. Не бъдете снизходителни, влезте в обувките на героите и вярно, че ще изпитате отчаяние и подбелване на очи и яд, но ще излезете информирани и научени на малко повече относно това как да се справяте с трудни ситуации.