Пролетно е – като току-що разлилавели се зюмбюли, като ухание на плиснал дъжд, като прелюдия към ново начало.

                Една дъга е очертала хоризонтала на дългата калдъръмена улица, разделяща две линии пурпурни керемиди, викториански къщурки и зеленопъстри поляни пред тях. Улицата си няма име, адрес или притежание (парадоксално, предвид, че изглежда олицетворение на пощенска картичка). Улицата е без жители, а само обитатели – уж временни, пък познати от години; странници сякаш, пък странно са близки. Улицата –свита, гушната в тишината.

                Улицата –

                в застой,

                а от север,

                приижда герой.

                Тя се носи балетни пантофки, орхидеен цвят риза и плисирана пола до коленете. Идва с федора на главата, две опашки с червени панделки, тръпчинка на дясната буза и синини по коленете. Висока е – към метър и двадесет и две годишна, със самочувствие поизлющено доста, в ръцете си стиска мечти за раздаване. А! И някакъв куфар!

                Лея. Името й е съвсем кратко.

                Различно от нея, която –

                е дълга десетки изрезки от страници, стотици истории и томове с приказки. Цяла е цяла секция в библиотека, тричасов спектакъл с липсващ антракт и е галерия-неразбрано изкуство.

                Тя пристъпва напред и кокалчетата на свитата й длан опират у масивната врата на първата къщурка. Отстъпва крачка назад, когато бравата поддава от вътрешната страна и пред очите й застава дванадесет годишна госпожица с някаква мръсотия по лицето, наводнение в очите и разранено коляно. Наводнението в очите на малката, почти надига вълни до цунами в синевата на Лея. Тя едва удържа дигите, забранявайки и капка да се удави в тръпчинката.

                - Мразя ги! – малката хълца насреща й, сопола й тече над горната устна, а сълзите й развяват мръсотията навсякъде по бузите й. – За всичко са виновни те!

                - Прощавай, не разбрах.– пита тихо Лея, цялата в слух. - Кой ти е виновен?

                - Не знаеш ли??? – разперва ръце събеседничката й. – Най-ужасните родители на цялата планета!!!

                 - Е, хайде сега. Мисля, че драматизираш!

                 - Ти драматизираш!!! Туй виждаш ли го??? – малката надига крака си, изправя го в права линия, от което кръвта от коляното започва да капе право върху венчелистчетата на един минзухар. – Да не съм ти някакъв си Робинзон Крузо?

                - Първо, не знаех, че дванадесетгодишните знаят за Робинзон Крузо... – подема Лея.

                - Не го знам. – гледа малко засрамено и забърсва лицето си, омазвайки се цялата. – В училище чух за него.

                - Разбирам. – не разбираше Лея. – И се сравняваш с него, защото...?

                - Ами, ‘щото никой не го знае! – нацупва се тя, а Лея отсъжда, че малката е или голяма глезла, или голяма актриса. -  Също както мен никой не ме знае, откакто сме в тоя тъп, нов квартал с нашите! Нямам си нито един приятел, а отсреща има едни момчета, дето исках да си карам колелото с тях, а те – окачалките – ме бутнаха от моето и ми се смяха! Тази игра не ми харесва.

                И преди Лея да реагира, малката вече такъв вой е наддала, че малкото й тяло няма повече сили да възпроизведе сълзи. Само сърцераздиращи вопли. И много, много сополи.

                Лея се навежда към нея, преглъща буцата в гърлото си, разкопчава копчето на яката си и кляка пред нея, приканвайки я за прегръдка. Малката идва в нея, завира лицето си в косата й и мокри цялата кожа на тила й. Не със сълзи, а с лиги.

                - Предлагам ти да се успокоиш, искаш ли? – пита Лея, докато я милва по гърба, а малката, въпреки че клати глава в отрицание, спира да ридае. – Защо плачеш сега? Искаш ли наистина да бъдеш приятелка с момчета, които имат толкова лошо отношение към младите госпожици? Трябва да се радваш, че и да благодариш на тази рана за урока, който ти е дала!

                - Лесно ти е на теб! – отдръпва се малката, а лицето й застава пред лицето на Лея. – Ти сигурно си имаш десетки стотин приятели!

                - Няма такова число! – Лея се засмива, а малката й се изплезва, и май ъгълчето на устните й, издават лека усмивка. – Аз имам приятел. Аз имам теб.

                - Мен? – сините очи на малката сякаш ококорват бездна, готова да погълне Лея. – Ако имаш мен, значи аз имам теб и очевидно вече имам приятелка в този квартал!

                Лея кима насреща й.

                Малката се хвърля в ръцете й.

                Започва да й тананика песен, да й плете опашката, да й разказва за училището и за някаква нова игра, която си е измислила. Лея търпеливо слуша и търпи цялото мъчение върху косата си, без нито стон.

                Докато часовникът не бибка на ръката й, припомняйки й, че е време да тръгва. Краката й са изтръпнали от седенето клекнала, раната на коляното на малката вече има струпче, а слънцето напича точно над главите им, известявайки, че е време за обяд.

                Преди да я пусне, Лея бърка в куфара си и вади цяла кутия с цветни лепенки и ги подарява на малката. Тя се усмихва и тръпчинките на двете приятелки се срещат, за да си кажат „до скоро”.

                Малката къса една теменужка от градинката и я пъха в джоба на ризката й. Казва й „пази я”.

                Лея й казва „пази се”.

                И тръгва.

                За да стигне до следващата спирка й отнема секунда, минута, часове до година. След три номера, един склон разстояние и прекосяване отсреща, Лея е вече там – малко задъхана, поуморена, изгубена. Чука два пъти на вратата, резето прещраква и от вътрешната страна на къщата излиза момче, с огромна къдрава прическа, обгръщаща главата му като в купул, с огромни дънки, в чийто размер може да се побере два пъти и широка, прекалено широка усмивка на лицето, която буди съмнение за първоизточника си. Лея почти решава, че е объркала къщата, но надзърта вътре и вижда момиче, послушно застанало на дивана – на правилното място е, пред неправилния човек. Той още я гледа нахилено, усеща се да притвори врата и подема:

                - Малко коте? – мига й той, а нещо в корема на Лея се преобръща. – Позната си ми, чакай да се сетя – излизали сме заедно? Ха-ха, не би дошла, не. Имали сме среща! Това е, нали?

                - Виждам, че си зает, пък и се отбих само за малко... – тихо изрежда Лея, проницателно мижейки с поглед. Едната й пантофка започва да трака по земята в прилив на нервност.

                - О, да. – присвива лицето си младежът и се почесва по главата. – Да,да,да. Трябва да съм се объркал, много спек се получи. Ех, да го отменим за утре? Утре е окей, нали?

                - Разбира се. – процежда през зъби Лея, докато сърцето й почва да блъска от яд в гърдите, докато пушек-негодувание се надига чак в главата й, а нервността й заплашва да издълбае дупка пред вратата на къщата. – Може ли поне да те гушна за „до скоро виждане”?

                Лея се насилва да му подари най-фалшиво истинската усмивка, докато младежът вече е разперил ръце за прегръдка, щастливо чакащ да усети чифт пищни гърди в обятията си. Лея се накланя и умело потапя главата си в тила му, на мястото където къдриците свършват и срещат яката на ризата. Усмихва се, този път искрено, оставяйки перфектен ален отпечатък червило върху евтината, намачкана риза.

                Оттегля се по-усмихната, от когато и да е било по-рано. Той й праща въздушна целувка преди да затвори вратата, а тя праща причини, белези и следи, адресирани до непознатата вътре.

                Молейки я, да познае какъв човек стои до нея.

                Лея върви нагоре по склона, нагоре по годините, нагоре по уроците. Спъва се в един камък, после и в първата двойка минувачи за деня. Това я изненадва, повече от това да чуе крясъците им посред бял ден, посред тих ден, посред ден за промени. Раздели.

                - Какво не ти дадох, а? – крещи му тя и една немирна букла на русата й коса отскача. – Все нещо не ти стигаше! Изправих се срещу семейството си заради теб, скарах се с най-добрите си приятели, хвърляйки целите ми устои и светове на вятъра, тръгнала да възпитавам теб! Да ти вярвам, да те боготворя, да ти сложа цялото си щастие в ръцете си, все едно не научих какъв егоист си за три години!

                - И какво? – разтваря ръцете си той, гласът му раздира тишината, нещо в гърдите му се пропуква. – Сега ли си щастлива? При новия ти, при непознатия ти, при перфектния за мама и тати? Той ли ще ти даде, онова, което аз ти дадох?

                - О, Господ, ми е свидетел, не искам нищо от онова, което ти ми даде. – реве тя насреща му, хълца и е толкова наранена, че болката я кара да трепери. – Затова се махам! Защото така и не събра смелост да признаеш, пред онези малоумни твои приятели, пред съучениците, пред брат ти, че аз ти бях най-важна да правиш щастлива! Прекалено засрамен, че е истински влюбен на осемнадесет години! Глупак! Дано да благодариш по десет пъти на ден, че имаше в живота си, човек като мен. Никоя никога няма да те обича и на половина, колкото те обичах аз!

                Тя тръгва надолу по пътя, той се спуска бързо към нея, Лея примижа, отказвайки да гледа повече, поклаща главата си, за да изгони сълзите и въпреки разстоянието, съвсем отчетливо чува: „Дай ми още един шанс, умолявам те”. После някакви спомени връхлитат, нахлуват в мислите й, обират й от покоя, блъскат й по изградените крепости, заплашвайки да се превърнат в руини.

                Разрухите са хубаво нещо.

                Те са пътят към промяна.

               

                Лея притичкваа по-бързо нагоре към последната останала за днес къща. Пристига – запъхтяна, с белези от обичане и бръчки-угриженост. Къщурката е с табела „Авеню двадесет и две”, веранда с люлка за двама и с повей на някаква смесица между несъвременна чудатост, обречена наивност и преждевременно порастване. Лея сяда на люлката в същия момент, в който до нея се настанява последната й среща.

                - Здравей! – поздравява я новодошлата, забила поглед в  изтърканите си кецове и уморено облегнала глава настрани. – И ти ли си се изгубила?

                - Изгубена ли си? – пренебрегва въпроса й Лея, оглежда наоколо и пита: - Това е твоята къща, нали?

                - Е, и? – смъмря я тихо събеседничката й. – Човек може навсякъде да се чувства изгубен, къща не винаги означава дом, също както семейство не е винаги синоним на близост.

                - Мелодраматично. – отсъжда Лея.

                - Трагично. – отсича момичето.

                - Мисля, че просто си слагаш прекалено много грижи. – подбутва я Лея и плахо й се усмихва. – Може би, ако просто спреш да се притесняваш малко и намалиш тези цигари...

                - Лесно ти е на теб. – подсмихва се иронично тя и думите й жегват Лея право в центъра на емоциите й. Едновременно извират и яд, и състрадание, и любов, и благодарност. – Нямаш си представа какво е да си в моите обувки.

                - А ти да не би да имаш? – пита я тихо Лея, толкова деликатно, внимавайки да не  увеличи една нота тоналност от страх, че само това е достатъчно да нарани момичето до себе си.  – Не бъди арогантна само защото страдаш. Това, че те боли и увеличаваш размера на болката си, защото е твоя, не означава, че всичко останало е маловажно или по-малко важно от твоето.

                - Извинявай. Нормално не бих се държала така. – въздиша тя. – Но сега не съм в най-нормалната си форма.

                - Ами промени я. – заявява Лея и моментално допълва преди да срещне поредното подбелване на очи. – Знам, че „на мен ми е лесно”, ама на двадесет и две, ако се чувстваш изгубена, какво остава като станеш на тридесет и две?

                - Задувашам се. – почти простенва тя. – От прекалено много очаквания, от липсва на разнообразие и новости, от целия хаос около мен. Животът ми пречи да порастна и това е най-трудната битка, която съм водила някога. С чуждите предразсъдъци, с романтичните ми представи, практичното ежедневие.

                - Животът ти помага да пораснеш, когато ти предлага този хаос. – поправя я Лея. – Ти си си подредена, просто идва момент, който разхвърля целия този порядък край теб, защото е време за пренареждане. Все едно разваля пъзел, или лего конструкция, нали знаеш? И започваш отново – да издигаш кули, да запълваш пространства, да търсиш красотата накрая и да се обичаш като създател. Някой по-умен е казал, че ако животът беше лесен, нямаше да започва с плач.

                - Да, бе. Само дето моят започна преди двадесет и две години, а имам чувството, че от тогава ми е обречено да се лутам, скитам и да обвинявам всичко наоколо за собствената ми неувреност.

                - Всъшност животът започва, когато си готов да започнеш да го живееш.

                - Готова съм! Защо не се чувствам добре и не съм готова да живея! Имам чувството, че нямам истински приятели, че нямам творчески идеи, че не съм достатъчно обичана и достатъчно самостоятелна. Кой нормален двадесет и две годишен прекарва свободното си време сам, надявайки се, че ще му се случи чудо?!

                - Стига, момиче. – прекъсва я Лея рязко, от което събеседничката и подскача и люлката се залюлява. – Предай се! Престани да се опитваш на всяка цена! Отпусни се... Просто остави нещата да се случват от само себе си. А междувременно благодари!

                - За какво? На кого? – поклаща главата си тя, вече поразколебана, търсеща опора.

                - На мен, затова, че те срещам. Че съм ти първият учител. Че ти давам причина да вярваш. Да знаеш. Повече за себе си.

                - Благодаря ти тогава. – казва тя, преди да тръгне Лея и я изпраща с последен въпрос. – Не ми отговори на въпроса? И ти ли си изгубена.

                - Не. – поклаща глава тя. – От там се връщам. Намерена.

                Вече е готова да се изправи и да продължи по пътя си – подносила куфар, с изправена походка и прибрани несигурности по джобовете на семпло облекло. С голяма усмивка, изстрадана доброта и цяла тетрадка, запазила спомени и истории.

                На онова момиче –

                с раните от падане, с раните от доверяване, с раните от бурна любов, с раните от сблъсъците с реалността. Всичките рани, овековечени с белези. Всичките белези от изминали пътища.

                Пътища, довели до тук онова момиче. Което, често се бореше с мечтите да бъде на двадесет и девет, с изяснен смисъл на дните, и мечтите да бъде на пет, а всичко останало да й предстои. Криза на младата възраст. Криза на съзряването. Криза на отказа да поемеш толкова много отговорност, в свят, който прави всичко по силите си да те учи, че е по-добре да бягаш от нея.

                Сега, тя е това момиче. Перфектна на двадесет и три.

                Променяща чужди съдби.

                Или всъщност търсеща смирение в самата себе си.

                От преди.

                Върви напред към новото, с празен куфар, очакващ пълни истории.  Омиротворена, вдъхновена, благодарна.

                Че в младостта си е срещнала голямото разочарование,

                и точно то бе първото,

                превърнало я в сътворение.

                

Здравейте, българи!

Така наричам проблема. Не България. Без резервации, без недомлъвки. Честно, колкото и изненадващо да бъде. Почти е непознато, нали?

Не се дистанцирам, не и сега. Преди много време се случи. Не знам кой тегли чертата – аз ли нарисувах границата, другите ли сложиха бариерата. Нямам спомен – толкова календари накъсах оттогава. Помня обаче табелата до оградата, разделяйки мен от вас и вас от мен. На нея все още в сигналночервено пише, че съм чужденец. В собствената си държава.

Не, че съм различна. Не, че хобитата ми се ограничават до безмерните тонове литература и часовете качество стари холивудски филми. Не, че моята музика е джазът, изобщо не, че избирам театърът пред клубовете, чаят пред алкохола и в никакъв случай не е това, че всъщност мразя телефона си. Дистанцията се състои в друго – от тези неща и вас ме дели един век и някакъв си никакъв широк кръгозор на идеалите. Неприети, непринадлежащи.

Аз съм зубърът. Аз съм задръстенячката. Аз съм комедиантът. Аз съм наивната. Можете да изчерпете от мен максимално – идеите ми, знанията ми, способностите ми. Ще ви ги доверя сама, защото също „съм лесна за манипулиране”. Ще ви мисля доброто, ще ви боготворя почти и никога няма да ви съдя, защото аз не виждам пороци. Разбирам причините – защо сте толкова хубави, защо не заспивате вечер, защо толкова сляпо си вярвате. Целите сте облечени в мотиви, в пътища, в изрезки страници, които са ви направили такива. Мога да чета по вас, през вас, да ви правя преразкази, да ви завършвам с „и заживели щастливо”. Ще ме обичате, защото съм лекарство срещу закоравели комплекси.

Ще се надявам, че ще поправя несигурностите ви. Че ще ви сътворя от пепелта на грешките ви. Ще си повярвам, че отвътре сте още по-хубави.

В момента, в който го направя – ще ме приземите. Все пак моето място не е до вас; висините са единствено ваши. Егото се носи с гордо вдигната глава, характерът оттеква в твърдите крачки, погледът целенасочен право напред. Аз съм по-близо до земята и по-чисто чувам как я наранявате докато стъпвате. Виждам ви как си заминавате – взели, ограбили, победители – а вие не виждате в мен.

            Кой гледа в калта.

            Кой гледа в миналото.

            (От тук звездите изглеждат по-ярки, а луната е влюбена в слънцето.)

Аз съм съседа ви. Аз съм лудата с двете котки. Аз съм далечният ви братовчед. Аз съм новият служител. Аз съм минувачът, на който се изсмяхте, аз съм артистът, когото излъгъхте, аз съм търговецът, който осъдихте. Аз съм незабележимият, който не впечатлява, а всъщност най-много ще се нуждаете от мен. Аз съм всяка пропусната възможност да бъдете обичани.

Вие сте – егоистите, непукистите, недоволните, мрънкащите, елементарните. Мързеливите и лентяите. Зациклили в малката кутия. С граници на идеите. Изкачили пътят, който аз ви пробих. Оттам се виждат само миниатюри.

Вие сте директорът. Шефът на банката. Голямата работа. Арогантният на екрана. „Успелият”.

Не ресурсът, а извличащият ресурси. Не добронамереният, а оскверняващият добродетели. Забогателият с празните ръце. В скъпият дом и преширокото легло. Предплатилият екскурзия за Бали. Ама сам.

До тук се простират мечтите. До елементарното.

Ей, така. По български.

(Откъде да знае, че звездите угасват, потъвайки в дупки;

а калта създава животи.)