Аз преди теб - филмово ревю

10:45


Странна съм, когато опре до любовни истории. Дали защото гледах сапунки и сериали отпреди да мога да кажа едно правилно изречение, дали защото докато четях Хари Потър, главното, което ме интересуваше бяха взаимоотношенията между Рон и Хърмаяни, дали защото просто съм прочела огромно количество любовни романи и вече съм изградила дебела кожа и трудно се впечатлявам, или просто защото се опитвам да пиша за отношенията между хората – не мога да знам със сигурност. Знам единствено, че продължавам да чета и да се интересувам от любовни романи, но вече е рядкост да заседна, да се влюбя, да се извися над повествованието и да заживея изцяло в любовта на историята.

С това идва и другото нещо. Не обичам книги, които целенасочено са написани да ти изцедят резерва от сълзи и меланхолия, ненавиждам, когато писателите манипулативно създават романи с единствената идея да те разколачат и да ти извадят сърцето и да го смачкат и да се подхилкват после от това, че с книгата си са успели да те наранят. Прозорливо усещам, още преди те да са се усетили да създадат plot twist-a, и вместо да успеят да ме разплачат, будят нервността ми, циничността ми и дори омразата ми, защото – нека сме честни – малоумно е, когато главната ти цел е да пишеш, за да караш хората да изреват очните си ябълки. 

И така – следва да ви шокирам: „Вината в нашите звезди” дълго време не ме разчувства, Преди да умра” дори не съм я докосвала, „Ако остана” беше приятна, но отново – стандартно четиво за мен, „Всички наши места” ме изнерви толкова много, че не знам била ли съм толкова бясна на книга преди.


Пренасищането от любовни истории и защитната стена, която съм си изградила от истории, целящи да те извадят от емоционалното ти равновесие, бяха основната причина да отказвам да си купя „Аз преди теб”. Миналата година бях изчела достатъчно романтики, че да ми остане време за тази, а и дори и да ми оставаше се разубеждавах всеки път семпло с въздишката „оффф”.

Сега, с излязлата адаптация по филма, спокойно мога да кажа, че бях изиграна от собствената си снобарщина. Спокойно мога да се срамувам от себе си, затова, че имах замъглена преценка, на която се оставих да ме убеди да не чета историята. Fun fact:  сега ям страница след страница, но е малко късно, след като филма ми спойлна всичко, което предстои да разкаже повествованието.

И тъй като книгата е все още наполовина изчетена, романтиката врязана като белег в сърцето ми, а емоционалността на филма разбъркала всичките ми хормони – се спирам да направя ревю на филма, защото I CANT EVEN.



Лу Кларк е сестра ми. Сериозно – и докато гледах, и докато чета, все едно чета за собствената си сестра, която притеснена ли е – е тромава, е приказлива, говори глупости и прави някакви шеги, които звучат притеснително. Хуморът прозира от всяка страница, в киното не спрях да се смея с таланта на Емилия Кларк и има толкова забавни елементи, че чак насредата на филма осъзнах, че всъщност историята е драматично-сериозна. Това отлагане на тъжния момент и неакцентирането върху проблема ми позволи да харесам историята, преди да започна да бъда скептична към нея.


Романтиката на историята. О,боже, дори не мога да започна. Как е възможно толкова малко романтични моменти, да носят заряда на цялото творчество на Никълъс Спаркс, например? Романтиката примесена с хумора, примесена с естественото, а не преувеличеното разбиране между хората, примесена с загатнатата нотка на обреченост е ВСИЧКО, от което имам нужда, за да обичам историята.


Продължавам със саундтрака. Имам предвид: саундтракЪТ. Музиката на място, текста им съвсем подходящ, Ед Шийрън перфектно съвпадащ в идеята на филма. Плейлистът ми е на риплей вече трети ден, а телефонът ми е зареден с песните и е на изчакване само да започна да скиторя сама из града.


Добре, да говорим и за актьорите. Перфектна актьорска игра – от хлапашкото поведение на Кларк, до достойните ѝ  за номинация „Оскар” вежди :D, до пресеченият рев и видно изиграната ѝ любов към всичко малко и голямо в живота. Убеждаваща е леко казано. Сам Клафлин е перфектен и нямам предвид само визуално. Скулите му, гласът му, празният поглед, пълният поглед, той живее в героя си и боже, аз се влюбвам в него, какво остава за Лу Кларк. Искам да вярвам упорито, че му предстои грандиозно бъдеще в актьорската му кариера, което няма да се ограничава само до романтичните му подвизи.


Режисурата, обстановката, атмосферата. Автентично британска, автентично романтична, автентично освежаваща. Обожавам начина по който е визуализирано всичко и това е единственото нещо, за което съм благодарна, че гледах филма преди да прочета книгата, тъй като сега ми е толкова лесно да си представям и най-малкия детайл и дори нямам против, че не го правя със собственото си въображение, а използвам въображението на нечий друг, създал филмовата адаптация.


Съобщението. Честно, това не е традиционната любовна история. Няма клишираност никъде, не съществува досадно тикан пред очите ти ship, няма начин да усетиш блудкавост. Има го този перфектен елемент – да намериш любов, когато не търсиш такава, да се влюбиш в най-неочаквания човек по най-неочаквания начин. Мисля, че дори главните първо изградиха искрено приятелство, преди да се заговори за любов. Което прави историята още по-красива.  За мен обаче – основният фокус си остава – не любовта към половинката, а любовта към самия себе си. Любовта към човека, който си, към живота, който водиш, към свободата да имаш винаги избор. Изключително поучителен роман, изключително вдъхновяващ, изключително освобождаващ. Не мога да облека в думи колко много ми заговориха думите „живей добре, просто живей”. Не мога и ми идва пак да се разплача.



Отидете на кино, оставете се на магията. Само като се сетя, че ме мързеше да изляза от нас в тази жега онзи ден... Открих красотата без дори да съм я търсила.


Филмът, а сега и книгата, ме кара да изпитвам емоции, които а) ми е трудно да идентифицирам и да разпозная, б) дори не ги натяква и не се опитва на всяка цена. Перфектен баланс е цялото повествование, а аз перфектно добре се чувствам, затова, че намерих нещо, което ме кара да се вълнувам толкова, толкова много и да ме натиска да се докосна до себе си, да се преотрия, да се стимулирам и предизвиквам.


Хаха, никога преди не съм се чувствала по-благодарна и по-добре от това, че ми натриха носа и че бях опровергана.

Купете си билети! Сериозно! :D
xx



You Might Also Like

2 коментара

  1. Страхотно ревю! Донякъде си права, че някак е подло да създадеш книга с единствената цел хората да си изплачат очите. Обаче факт, че и аз съм привлечена към такива книги и филми като магнит. "Всички наши места" и мен ме ядоса малко с края си, но така или иначе повечето бестселъри завършват болезнено. Може би инстинктивно сме привлечени към ревливите драми, от които буквално ни се разбива сърцето. Но уви не мога да отрека, че Me before you мина и през мен и определено ще остане дълго. Книгата все още не съм изчела изцяло, но и филмът е достатъчно докосващ.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравей! Права си,аз споделям мнението, че обикновено (особено когато не знаем какво ни се чете) книгите сами ни откриват на базата на собствената ни енергия. И естествено, ако сме емоционални в този момент, то има начин да дръпнем онази история от лавицата, която има за цел да ни разтърси. Поне такива са ми личностите наблюдения, така и намерих една след друга книгите "Всички наши места" и "Сълза". Просто изхождах от идеята, че ако и без това съм в тъжен, ревлив и песимистичен период, не ми трябва и четенето ми да е съпроводено със същите симптоми. Дано се обясних правилно, хаха :D Много благодаря за коментара и искрено се радвам, че "Аз преди теб" те е докоснала. Хубаво е да намираме вдъхновение за живота от време на време (:

      Изтриване