Once; excerpt 1
23:03
15 януари 2000г.
Малко след два и половина сутринта
„Не
беше наложително на всяка цена да приемаш думите ми сериозно, Теа, че да
закъсняваш с толкова много.”
Наближаваше два и половина след
полунощ, но Теа все още не можеше да заспи. Беше се прибрала преди не повече от
половин час, а майка й неспокойно очакваше, за да я посрещне с това изречение,
а след това уморено да се прибере в стаята си. Утре я очакваше разговор, утре
щеше да обяснява закъснението си. Сега имаше нужда просто да се наспи. Едно голямо
количество здравословен сън, което да опресни съзнанието й.
Странно, но думите на майка й не викаха
неудобство у нея, или пък вина. Викаха само трепет, който не познаваше
Вълнение се беше изсипало отгоре й.
Вълнение, което барабанеше по тялото й, създавапе неимоверен шум, щипеше
й, разсейваше я и всяваше страх у нея,
защото изменяваше света й, и изчистваше разума й, който като че ли беше като
кално петно, което трябваше по-скоро да бъде отмито.
Теа се зави през глава, опитвайки се да
покрие натрапчивите мисли, да ги изгони някъде в периферията, да ги накара да
млъкнат и да се разпръснат, но не й се получаваше. Страхуваше се от тази нова
част от себе си, която не беше открила досега. И се чувстваше като абсолютна
глупачка, защото само глупачките се увличаха по едното чувство за хумор, широката
усмивка, ароматите на ванилия. Години наред Теа се беше дистанцирала от такова
поведение, а сега то я догони с бурна скорост и огромни мащаби. Като лавина,
която се спускаше към нея и я заплашваше да я отнесе безмилостно, ако тя
по-скоро не намереше място, където да се скрие. Но искаше ли?
Рационалността и разсъдливостта бяха
изчезнали. Бяха изтрити от омастилена в сигналночервено емоционалност, която
сега властваше у нея. Емоции, които до онзи ден мразеше, които днес
предизвикваха любопитство. И я омайваха, и я приласкаваха... и я приближаваха.
Толкова близо до това да извърши първия си грях.
А именно да изневери.
На себе си.
* * *
По същото време, още едно легло беше
домакин на няколко хиляди среднощни теми за размисъл. Джей Пи беше изгасил
осветлението, беше спрял музиката от уокмена си и насочи цялата си енергия към
това се унесе в съня си. В тъмнината на стаята му обаче, съзнанието ясно
рисуваше силуета й, толкова истински, толкова светъл и жив, сякаш тя беше на
сантиметър разстояние и само той да отвореше очите си, щеше да я срещне. Смехът
й кънтеше в ушите му и той смутено осъзна, че за него нямаше копче, с което да го изключи.
Теа не му беше по мярка. Беше му
неудобна, защото е от онези момичета, които лесно хващаха окото, събираха
погледите в препълнени стаи, но трудно можеха да бъдат забравени щом веднъж
бяха опитомени. Как можеше някой с толкова ангелски черти на лицето си,
фигурата си, начина по който вървеше сякаш се носи грациозно, да те кара
дяволски да изгаряш? Но не беше в това проблемът и той го знаеше, защото през
годините беше срещал безброй момичета, с които можеш да прекараш една хубава
вечер и от чиято красота да пиеш, докато се наситиш. Но Теа не беше просто едно
питие, което можеш да пресушиш с лекота, а елексир. Елексир за душата и отрова
за съня.
Тя беше от онези рядкости, които те
впечатляват не само с визията си – тя привличаше и с интелекта си, с
увереността си, с праволинейността и амбициозността си. Жените, от които не
знаеш какво да очакваш, които те наелектризират и рушат опорите ти, а после ти
дават обещание, че ще изградят свят само за теб. А беше сигурен, че то щеше да
е нарушено, но изпепеляващо искаше да бъде сред руините.
Той се подсмихна. Припомни си, че някой
някога беше казал, че в неспокойните вечери, когато не може да те улови съня,
това е така, защото си буден в мислите на някой друг. Но просто митове, а може
би не...
Завъртя се в леглото, а последната
мисъл, която мина през ума му, беше отправена пак към нея.
„Ти ли си мислиш за мен, богиньо?”.
0 коментара