Личността ми засяда.

Някъде там между лигавника и кашмирния ми шал. Там между нескопосаните опити да направя едно правилно изречение и между дългите рапорти, които пиша сега. Засядам. Губя се и понякога е по-трудно да се открия.

          Надробявам на малки порции годините.

Тегля чертата и се опитвам да си направя сметката – защо ръцете ми треперят вече, защо е толкова важно да изглеждам добре, защо непрекъснато ме вали едри капки притеснение. Търся причините и не разбирам кога изтървах следите на изтичащото време.

            Сезоните се менят, календарът не чака.

Хронометърът на сетивата ми отдавна е спрял да тиктака. Заседнал е на произволни цифри и отказва да се приспособи към новото. Часовникът на днешния ден му противоречи. Изпреварва го с много и вече е повече от трудно да наваксам. Разстоянието от тогавашната простота до днешното усложняване с всеки ден се увеличава. Как да го смаля? Винаги ми е било трудно в математиката...

            Настъпвам с изцапаните си стари обувки времето.

Съжалявам, че го правя, но иначе не мога, в училище не ме научиха как. Гимназиално се успивам в уговорки, че не днес, а утре ще нося униформата. Пак ще я забравя. Все още се ослушвам за звънеца, а тайно в мен гласче шепти и го надвиква, да припомни, че последният му звън отдавна чут е.

            Спряла съм на единадесетата година на фучащо хилядолетие.

Дърпам се, когато животът ме вика да броя до повече. Дърпам се, когато ме заливат премеждия, боря се с едното, побеждавам и го слагам на мястото му, а в същото време друго парче от пъзела се чупи. Уморена съм да нареждам.

            И така ще завърша, също както преди пет години.

Недодялано, обнадеждено, по детски наивно. Животът преминава пред очите ми, протягам ръце, за да го хвана, но го губя. Ще ми напише ли извинение за отсъствието? Едва ли...

            „Нищо, и утре е ден.”

            С отлагане пак се успокоявам.