Прегръщаш тъмното.
И още преди да се опариш на жарта, 

тя вече е станала на дим и прах.

Светлинки във въздуха -

опрашени премрежено изгасват.

Ръце напред, измежду пръстите изнизва се -

любовта ти,

любовта ми.
"Белезници сложих,

да те притежавам - 

по много да си мой.

Ще те обсипя с грижи,

угрижено ще давам.
И вниманието ми,

и разното нещо, любов дето наричат;

всичко."
(начело с трезвата зависимост.)

А тъмното рисува форми, и не му трябват очи, за да види,

че затворникът, не е онзи с белезниците.
И вижда -

хлапашкото захващане, 

налудничавата ти убеденост, че не можеш без него.

Заклещеният си ти.

И притежаваш нищо.

А нищото притежава теб.