Поизгубих се малко – между огромните дози доклади, с които университетът ме залива, с дисертация за завършването на магистратура, из дните без Интернет и из тези, в които не ми беше нужен. Спирам се, априлски тук, за да ви споделя един пътепис в снимки за разходката ми до Брайтън в началото на месеца и искрено се надявам да съм успяла да запазя във фотографиите чара на морския град.
Датата е 02/04, а часът е около 09:10, когато излязох от гарата в Брайтън и пред мен се откриха типичните характеристики на всеки крайбрежен град – плясъкът от крилете на чайките, мирисът на водорасли, морският бриз. Съвсем малко ми трябваше да разбера, че където и да се намирам от глобуса, едно нещо е запечатано в сърцето ми безрезервно и това е любовта към морето. 23 години във Варна, нормално, ме бяха накарали да го приема за даденост, докато не беше досегът ми с Брайтън, за да разбера колко много ми е липсвала цялата плажна, лятна, синя атмосфера.
Към 09:30 вече съм се паркирала за сутрешната ми доза кофеин, в новото ми най-любимо място Café Nero и заставам някъде на границата между съвършенството и простота. Сънливото утро се буди из тесните улици на Брайтън, хвърля сенки по обрисуваните сгради, прозява се по ъглите и едва-едва се опитва бодро да се изкачи на хоризонта. Ето тази улица – кръстнопътно тясна, крива и павирана, прибрала прегръдката на срамежливото слънце, ми е най-топлият спомен от престоя ми в Брайтън.
Историческият монумент „Royal Pavilion” е само на десетина минути от кофеиновата ми доза и е гледка, която си заслужава да бъде видя. Напомня ми на Тадж Махал, на аристократичност и ме кара да възкликвам. Павильонът е резиденция, построена за отдиха на принца на Уелс – Джордж от 19 век. Построен е в индийския, индо-сарацински стил и е поредната следа от Индия, до която се докосвам тези няколко месеца.
Брайтънският кей е почти нереален, защото е излязъл от фантазиите ми и облича представите ми за това как изглеждат всички лунапаркове. Виенското колело е огромно, та дори не си помислих да се кача, но кеят обходих безпроблемно, построен почти километър навътре в океана. Ей, това си е атракция.
Цялата крайбрежна алея на Брайтън е впечатляваща – широка, шумна и препълнена с декорации и красиви елементи. Уличните лампи са украсени с цъфнали саксии, мини-лампички се простират в разстоянието между тях, на брега стоят и рибарски музей, и кафенета, и прекрасната каросела, която почти ме кара да проплача, че не съм дете.
Разбира се, че Брайтън е синоним на Зоела, така че задължителната ми дестинация беше да посетя квартала, в който живее Зоуи. Искам да уточня, че не съм ѝ звъняла на звънеца, не съм висяла по оградата ѝ, нито съм крещяла истерично само и само да видя glimpse от нея. Бях много послушна, хахаха, дори когато мернах перчемът на Марк.
Определено, плажът с прословутите къщички от влоговете, е най-пъстрото място в града. Тук гледката към по-голямата част от Брайтън е изключителна, а е невъзможно да не се чувстваш по-добре, само докато гледаш пастелните цветове. Океанът е малко плашещ, когато си толкова близо до него и гледаш как вълните се надигат със завидна височина, а приливът е дълъг с метри! Откраднах си няколко камъчета от плажа и благодарих, че не ме застигна проклятието на акащите чайки.
Не съм очаквала да ми хареса чак толкова много и със сигурност не съм очаквала да се влюбя в Брайтън, но е невъзможно, когато градът е толкова социален и любвеобилно готов да те прегърне със забележителностите си. Брайтън е изгубен сицилиански град, със сгрешени островни координати и е светлото място на Великобритания, което егоистично краде слънчевите лъчи, оставайки мъгли навсякъде другаде. Като излязъл от пощенска картичка е! И е прибрал най-красивите цветове в себе си.
