Кратка версия на дългата история: сестра ми, подарък от работа, подарък за мен. Така, съвсем неочаквано, без предварително планиране и излишна суматоха относно настаняване, дестинация и транспорт, се роди идеята за първата ми почивка през дългоочакваната ми отпуска. Подаръкът беше Банско, един хотел, разположен в непосредствена близост до билата на планините и два дни бягство обратно към местата, които ми пазят еднопосочен билет към детството. Било и за кратко.
Честно, сигурно има десетина години, откакто за последно съм била в планините на България. Това си е направо тежка раздяла, предвид факта, че до навършване на 12-те ми години, всяка година - лято и зима, цялото ми семейство натоварваше малката ни кола и се отправяше на дълго пътешествие. И сега, кога ми беше предоставена възможността отново да се доближа до онези дни, и ароматът на планината и начинът, по който мирише гората след дъжд, почти хвърча от щастие и като дете се радвам, когато влакът потегля, когато стъпвам на малката гара в Септември, когато за първи път се качвам на теснолинейката до Банско и една от мечтите ми се сбъдва.
Септември е малък, пъстър, поолющен и носи едно чувство на нещо отдавна състояло се, което те кара да го обичаш - заради меланхолията, заради уединението и защото те приема най-гостоприемно. Телефоните на гарата са от времето на соца, боята на сградите - отдавна започнала да пада, а повечето от тях се молят за реставриране. Това е първата спирка на близо 15-часовия път и е най-първата, от които започваш да усещаш присъствието на планината.
Малкото влакче, теснолинейката, почти парният локомотив или мини версията на "Хогуортс експрес" е причината, поради която се радвам като малко дете, когато пристигам на задния коловоз на гарата в Септември. Уютно е, симпатично зелено, има пространство между отделните вагони и именно там застъпих по време на пътя - докато влакът се движи, а около мен се редуват умопомрачителните гледки на велинградското дефиле, родопските пасища и реки, исполинското величие на Пирин планина. Към края на пътя заставам на изхода на последния вагон и откривам, че той не е затворен, а има прозорец без стъкло и гледка, от която надзърта приключение.
И пристигаме в Банско - тръгнали в единадесет вечерта, а часовникът вече сочи ден по-късно и два и половина на обяд. От пътя не сме усетили нищо, а напротив - обичаме го, защото е прелюдия.
Хотелът е смесица между луксът на американските двадесет и простотата на дървените хижи. Топъл е, в пастелни цветове, в коридорите се носят ванилови аромати, почти те прегръща с атмосферата си. Предколедно украсен с елха на централния вход и светлинки по первазите, че почти те вкарва в коледната магия, въпреки че едва ноември. (при това ноември познат във Варна с двадесетградусовите си седмици).
Имаме си спа със сауна, басейн и джакузи; йога студио и фитнес център; безплатен чай и кафе в стаята и вечери на шведска маса. Бягство е - от динамиката на ежедневието, от стресът на работа, към идилията на почивката и спокойствието.
Не пропускаме да се разходим в следобеден Банско. Ветровито е, но не е студено, облаците са начумерени и от обяд обещават дъжд, слънцето ту се губи, ту се ражда и успяваме за един ден да усетим трите сезона на планината. Липсва само мразът на планината, но пък е и по-удобно, за да научим за възрожденските къщи, църквата Света Троица и къщите-музеи на Неофит Рилски и Никола Вапцаров. По тези места живее история на хилядоледия, части от нея разказана, друга оставена на въображението и това е причината, поради която се чувстваш почти незначителен, докато вървиш по улиците на векове и животи. И не е лошо да се чувстваш малък, когато изпитваш такова величие и благодарност, че именно твоите ходила остават стъпки в следите на другите - велики.
Калдъръмените улички ни отвеждат в етноресторант, с лятна градина и лятна камина, и има вечнозелена астма и дървени орнаменти в двора му, че дъждът не е в състояние да ни прибере във вътрешната част на ресторанта. Оставаме отвън, докато капките падат - тихо, напевно и есенно, докато мурсалският чай топли с горещината си и докато напълно не разбираме защо пилешките супи са супи за душата. Неописуемо е. Как малките неща са способни - в правилната атмосфера - да те накарат да изпиташ големите емоции.
Уикендът приключва бързо, ама само календарно. Защото би било неблагодарно, ако кажа, че е било кратко или недостатъчно. Само два дни, а пък хиляди пъти въртележки от емоции, почти непрестанен смях и домашен уют и близост, които ме накараха да си спомня защо точно обичам живота в неговите най-семпли щрихи.
