Книга: "Девети ноември"
Автор: Колийн Хувър
Жанр: съвременна проза, романтика, young-adult
Оценка: ★★★★★★
" Нямаш правото да си тръгваш все още.
Не съм приключил във влюбването си в теб."
♥
Истински хубаво е, че два дни преди четиринадесети февруари, ми се пада да пиша ревю на поредната доза емоционален заряд от Колийн Хувър, подвизаваща се с името "Девети ноември". Ще използвам този пост, за да пиша и за писателката в цялостен план, защото всичко до момента издадено от нея е прочетено, а много ми се иска да обобщя причините, които я превърнаха в единствения писател, чието творчество трепетно следя из късо, и от който, с въодушевление очаквам новини за следващия нов роман.
И този път Колийн не разочарова с темата на романа. Обожавам как всеки път под привидно лигави романтични сюжети, успява да скрие много тежки проблеми на съзряването и дори на обществото. Обожавам как успява да докаже, че всеки заслужава да бъде обичан - нещо повече: че всеки е обичан. Независимо статута му, външния му вид, недъга му, грешките му, болките му. Това е толкова висока и амбициозна заявка, а тя го постига с такава лекота, че почти ме оставя шокирана. Но най-вече, след всяка последна страница, след всяка затворена корица, тя успява да ме накара да се почувствам по-добър човек, по-състрадателен и по-възприемащ. А такова чувство никой друг роман не ми е подарявал. Още по-малко пък цялостно творчество на един-единствен писател...
Ако говорим за "Maybe someday", главният герой е глухоням, но в същия момент е обещаващ млад китарист; "Hopeless" ("Без Хоуп", "Да изгубиш Хоуп") следва изключително тежък проблем, свързан с агресивността към децата и възползването от тях, който е в мащабни, главозамайващо болезнени размери в Съединените щати; "Ugly love" - досега най-любимият ми роман - разказва всичко свързано с вторите шансове и че красива външност, не означава непременно красива душа; "Never, never" - e за глупави, разглезени тинейджъри, които съдбата им поднася мистериозни несполуки с идеята да ги превърне в по-добра версия на самите тях; "Slammed" затрогва с невръстната Лейкън, която е на път да изгуби майка си. Онеправдани, често самотни, почти винаги неуверени и социално отхвърлени са само част от епитетите, описващи героите от световете на Хувър. Стигам отново до "Девети ноември" - този път историята е между момиче с обезобразена лява страна на тялото, и момче, обезобразен от болката от загубата на майка си и по-големия си брат.
"Когато откриеш любовта, я взимаш.
Грабваш я с двете си ръце и правиш всичко по силите си да я стискаш,
за да не я изпуснеш между пръстите си." ♥
"Слушай, ако сме на път да се целунем, трябва да е като в книгите."
♥
"Отне ми четири години да го обичам.
Отне ми четири страници да престана."
"Никога няма да намериш себе си, ако си изгубен в някой друг" е почти мотото на романа, защото именно заради това поучително изречение, героите се срещат, но решават, че е твърде рано, за да си позволят грешки в обичането, в сърцераздирателните истории и в отдаването на някой. Затова избират алтернатива - всяка година на 9-ти ноември, в продължение на пет години, ще се срещат на определено място в Лос Анджелис, няма да се чуват, да си пишат и да се добавят в социалните мрежи през останалото време. След петата година - Фалън ще е станала по-добра версия на себе си, научена на увереност и удивително преуспяваща, а Бен ще напише книга за тяхната история. Всеки от тях, муза за другия...
Книгата е изключително динамично заредена откъм обрати, изненади, промени, така че независимо за кой девети ноември четете, няма да ви бъде скучно. Хувър се е постарала да подчертае връзката между изминаващото време, променящите се герои и запазената "forever young" любов. Романът е задължително четиво за всички момичета, които често се пренебрегват и си казват, че не харесват отражението в огледалото. Редовете ще ви вдъхнат увереност и разбира се - глупаво, наивно и по детски ще ви накарат да мечтаете, че всички момчета са кавалери като Бен Кеслър. Да мечтаете, да. :D От гледна точка на развиващата се любовна история, "Ugly love" и "Never, never" доста повече ме очароваха и сравнени с тях, вълненията ми тук бяха доста по-малко. Е, докато не преполових книгата - запазената марка на Хувър да удря право в емоциите и болезнено да дълбае в празните очаквания, да предизвиква сърцетупвания и луда еуфория. Факт е обаче! Това е първата й книга, в която отсъждам наличието на най-секси сцената правена някога в съвременните романтични автори, чиито книги съм чела. Туп-туп-туп! (В крайна сметка, имаха целувка, заслужаваща десятка от литературните критици) :D
Ta, за да обобщя - Колийн Хувър е специална и е нямало неин роман, който да ме е разочаровал. Не съм ревностна почитателка, не съм и заслепена, за да си мисля, че всичко, което пише е феномен след феномен. Не е. Точно това е причината поради, която я обичам. Винаги чета книгите й бавно, за да могат накъсаните изречения да ме погълнат напълно. Винаги затварям прочетената глава с препълнено в себе си вдъхновение, което ми се иска да разпростра и да излея на лист хартия. Винаги се чувствам по-добър човек.
Най-хубавото от всичко е, че пише за съвсем обикновени хора, а ги прави да изглеждат сякаш направени от порцелан - крехки, скъпи, създадени от парчета прецизност. От омразата създава обичане, от отхвърлянето - общност, от проблемите - решения.
Не е въпрос до герои, нито до взаимоотношения, нито до мили обръщения или поредната доза блудкаво влюбване. Ако гледате повърхностното, със сигурност, това е, което се забелязва. Но много ми се иска да вярвам, че повече са хората, които откриват помощ в поуките й, и, които не въртят очи от любовните трепети, а напротив - позволяват си да се усмихнат, позволяват си да бъдат и Тейт, и Лейкън, и Фалън, и Хоуп за няколко дни от календара, и с това си пожелават цялото наелектризиращо обичане да им се случи.
Не е въпрос до герои, нито до взаимоотношения, нито до мили обръщения или поредната доза блудкаво влюбване. Ако гледате повърхностното, със сигурност, това е, което се забелязва. Но много ми се иска да вярвам, че повече са хората, които откриват помощ в поуките й, и, които не въртят очи от любовните трепети, а напротив - позволяват си да се усмихнат, позволяват си да бъдат и Тейт, и Лейкън, и Фалън, и Хоуп за няколко дни от календара, и с това си пожелават цялото наелектризиращо обичане да им се случи.
Поне веднъж.
Или завинаги.
хх
♥
“Sigh"
"Did you just say sigh? out loud? instead of actually sighing?
"Eye roll”
♥
